Джон Апдайк - Заека богат

— Светът вече не е безопасен — заявява мама Спрингър от тъмния си ъгъл.

Хари решава да се държи като баща.

— Радвам се, че успяхте — казва на Нелсън. — Гордея се, че се оправяш така добре. Ако бях пътувал из Америка повече, когато бях на твоите години, сега щях да съм по-добър гражданин. Единственият път, когато пътувах на стоп, беше, когато чичо ти ме прати до Тексас. Лубок, Тексас. В събота вечер — обяснява той на Мелани — ни пускаха по средата на едно огромно пасище. Казваше се Форт Ларсън.

Преиграва. Говори прекалено много.

— Татко — обажда се Нелсън нетърпеливо, — сега навсякъде е еднакво. Едни и същи супермаркети, едни и същи пластмасови боклуци. Няма нищо за гледане.

— Нелсън е разочарован от Колорадо — казва Мелани с веселия си глас.

— Щатът ми хареса, просто не харесвам подлеците, които живеят там.

На лицето му отново се прокрадва онова огорчено незряло изражение. Хари осъзнава, че никога няма да разбере какво се е случило в Колорадо, какво е накарало сина му да се върне при него. Също както учениците, които пред родителите си твърдят, че те не са започнали първи боя.

— Вечеряли ли са тези деца? — пита Дженис, опитвайки се да играе ролята на добра майка. Бързо се забравя.

Мама Спрингър обявява с неочаквано задоволство:

— Мелани направи страхотна салата от това, което намери в хладилника и градината.

— Много ми харесва градината ви — казва Мелани на Хари. — Малката портичка. Нещата растат толкова красиво тук.

Не може да понася чуруликането й и начина, по който през цялото време го зяпа в лицето, като че ли се страхува, че няма да разбере нещо.

— Да — отговаря, — малко е потискащо. Останало ли беше студено месо?

— Мелъни е веги, татко — заявява Нелсън.

— Веги?

— Вегетарианка — обяснява синът с типичния си хленч.

— Ааа, е, това не е противозаконно.

Нелсън се прозява.

— Май ще си лягаме. С Мелани сме спали само около час миналата нощ.

Дженис и Хари се напрягат и оглеждат Мелани и мама Спрингър.

Дженис казва:

— Ще отида да оправя леглото на Нелсън.

— Вече го оправих — казва майка й. — И леглото в старата стая за шиене. И без това няма какво да правя сама, вие двамата прекарвате все повече време в клуба.

— Как беше в църквата? — пита я Хари.

Мама Спрингър отговаря неохотно:

— Не беше много вдъхновяващо. Бяха извикали някакъв мъж от „Сейнт Мери“ в Брюър, който пееше с тънък глас като жена.

Мелани се усмихва:

— Контратенор. Навремето брат ми беше контратенор.

— И какво стана после? — пита Хари, прозявайки се. Досеща се: — Мутира му гласът.

Очите й са сериозни:

— О, не, започна да играе поло.

— Звучи ми доста интересно.

— Всъщност той ми е полубрат. Баща ми е бил женен преди.

Нелсън казва на Хари:

— Двамата с маминка изядохме месото, татко, нали не сме вегетарианци.

Хари пита Дженис:

— А аз какво да ям? В тая къща умирам от глад.

Тя пренебрегва оплакването му с царствено движение, което не притежаваше преди десет години:

— Не знам, тъкмо си мислех да хапнем нещо в клуба, когато мама се обади.

— Не ми се спи — казва Мелани на Хари.

— Може да я разведеш малко наоколо — предлага той — и може да купите по една пица, докато се разхождате.

— На запад — казва Нелсън — почти не ядат пици, непрекъснато нагъват онези отвратителни мексикански боклуци — такос и чили. Отврат.

— Ще се обадя в пицарията на Джордано, помниш ли къде е? На една пресечка от сградата на съда, на Седма улица?

— Татко, цял живот съм прекарал в този шибан град.

— Аз също. Какво ще кажете за една пица „Пеперони“? По-добре да си вземем две. Обзалагам се, че Мелани още е гладна. Една „Пеперони“ и една комбинирана.

— Господи, татко, непрекъснато ти повтаряме, че Мелани е вегетарианка.

— Да, бе, вярно, ще поръчам една обикновена. Нямаш нищо против сиренето, нали, Мелани? И гъбите? Какво ще кажеш за една пица с гъби?

— Преядох. — Момичето просто грее, гласът му като че ли е забавен от самото бреме на щастието. — Но с удоволствие ще се повозя с Нелсън, местността наистина ми харесва. Толкова е тучно и къщите са спретнати.

Дженис подхваща темата, докосвайки момичето по ръката — още един жест, който не би си позволила в миналото:

— Видяхте ли горния етаж? — пита. — Обикновено за гостна ползваме стаята срещу стаята на майка, за да може да се ползва нейната баня.

— О, аз изобщо не очаквах да си имам стая. Мислех си да спя в спалния чувал на дивана. Нямаше ли един голям диван в онази стая, в която влязохме най-напред?