Джон Апдайк - Заека богат

— Запитай се някога кой печели от инфлацията. Задлъжнелите, отрепките на обществото. Правителството също печели, защото събира повече данъци, без да е вдигнало ставките. Кой не печели? Хората с пари, онези, които си плащат сметките. И затова — гласът му се превръща в затворническо съскане — тези хора изчезват като червените индианци. Защо да работя — пита той Уеб, — когато парите излизат направо от джоба ми за добруването на онези, които не работят?

Хари оставя мислите си да блуждаят по планинския хребет, където облаците се вдигат като пара. Като по даден знак Маунт Пемакуид се слива с лятното небе, въпреки че басейнът вече е в сянка. Телма весело говори на приятелката си:

— Астрология, хиромантия, психиатрия — аз съм за всичко това. За всичко, което ти помага да оцелееш.

Хари мисли за собствените си родители. Те трябваше да членуват в някой клуб. Изживяха дните си в постоянна борба. Мама на нож със съседите, татко и съюзът му в омраза срещу собствениците на печатарската фабрика, където похаби живота си. И двамата презираха малкото приятели и роднини, които се опитваха да поддържат някакви контакти с тях. Четиримата — мама, татко, Хари и Мим — срещу целия свят, изпитвайки вина, ако потърсят приятел извън семейството. „Не се доверявай на никого: Анди Мелън не го прави, аз също.“ Милият татко. Така и не успя да изплува. Заека се носи над този стар запомнен свят богат, спокоен.

Бъди продължава огорчено:

— Парите, които излизат от един джоб, отиват в друг, не се изпаряват. Важните клечки забогатяват от това.

Един стол остъргва плочките и Заека чувства, че Уеб се е изправил. Гласът му идва отвисоко, тържествен и успокоителен:

— Явно единственото решение е сам да станеш важна клечка.

— Да, бе — казва Бъди със съзнанието, че го пренебрегват.

Едно петънце, някаква птица, може би митичният орел, но не, по-скоро ястреб, ако се съди по неподвижните му криле, флиртува в полета си с назъбения златистозелен хребет на планината над него като петънце на снимка от „Кодак“ или отвъд него извън погледа, докато синият облак се разгръща безкрайно и могъщо. Още един стол остъргва плочките. Чува името си. Дженис остро извиква: „Хари“.

Той бавно свежда поглед от тази величествена гледка и докато очите му привикнат, усеща внезапна болка в главата си, малко артериално бодване: вероятно мъжете започват да умират с подобни незначителни, необясними болки, някои бавно, като че ли са стъпкани от котка, а други бързо, като че ли са сграбчени от ястреб. Рак, инфаркт.

— Какво искаше Беси?

Дженис е задъхана, леко разтревожена.

— Казва, че Нелсън се е върнал. С момичето.

— Мелани — изрича Хари, доволен, че помни. Споменът за това го подсеща и за името на приятелката на Бъди. Джоан.

— Беше ми приятно да се запознаем, Джоан — казва й той за довиждане, стискайки ръката й. Прави добро впечатление. Хвърля сянка.

Докато кара към къщи мустанга кабрио на Дженис със спуснат гюрук, въздушната струя ги връхлита и създава илюзията за голяма и опасна скорост. Вятърът грабва думите им.

— Какво, по дяволите, ще правим с хлапето? — пита я той.

— Какво искаш да кажеш?

С развяна от вятъра тъмна коса Дженис изглежда съвсем различна. Присвила очи срещу порива на вятъра, с издадена горна устна, тя придържа коприненото шалче на главата си. Като Лиз Тейлър в „Място под слънцето“. Дори фините бръчки в ъгълчетата на очите й изглеждат очарователни. Още е с поличката за тенис и бялата кашмирена жилетка.

— Искам да кажа, ще си търси ли работа или какво?

— Но, Хари, той е още в колежа.

— Не се държи така обаче. — Хари има нужда да крещи. — Аз не бях един от онези шибани късметлии, които отидоха в колеж, а и те не хукваха към Колорадо да карат делтапланер и един Господ знае още какво, докато не изхарчат парите на бащите си.

— Изобщо не знаеш какво са правили. Както и да е, времената са различни. И да се държиш добре с Нелсън. След всичко, на което го подложи…

— Не само аз.

— … след всичко, което преживя, трябва да си благодарен, че още иска да се върне вкъщи.

— Не знам.

— Какво не знаеш?

— Тази работа не ми харесва. Напоследък съм толкова щастлив.

— Не бъди неразумен — казва Дженис.

От това се подразбира, че самата тя е разумна. Но едно от общите неща между тях е, че нейното объркване винаги е било в крак с неговото. Докато вятърът фучи край тях, той усеща внезапна плаха обич към нещо, което няма име. Към нея? Към живота му? Към целия свят? Идвайки от страната на Маунт Пемакуид, човек може да види разпрострелия се по планинския склон Маунт Джъдж от по-различен ъгъл, отколкото ако идва от Брюър: старата кашонена фабрика с тесни прозорци непосредствено до пресъхналите водопади, защото водата бе изпратена под земята да произвежда електричество, новите високи реклами на „Ексън“ и „Мобил“, поставени върху алуминиеви стълбове, забучени по шосе 422 като мистериозни антени, от Космоса. Множеството прозорци на къщите са обагрени в оранжево от слънцето, което струи от долината и се събира върху пясъчния връх на кулата на лютеранската църква, където Заека посещаваше неделното училище на стария свадлив фриц Крупенбах, който твърдеше, че за вярващите животът не е страшен, но за неверниците няма спасение и покой. Няма покой. Надписът ГЪСТО ЗАСЕЛЕН се мъдри върху една табела. Намалявайки скоростта, Хари решава да сподели с Дженис: