Джон Апдайк - Заека богат

— Снощи бях започнал да ти разказвам, че вчера във фирмата дойде една двойка и момичето ми напомни за Рут. Даже изглеждаше горе-долу на такава възраст. Беше малко по-слабичка и не говореше точно като нея, но в нея имаше нещо, не знам точно какво.

— Богатото ти въображение, ето какво. Разбра ли как се казва?

— Попитах я, но не ми каза. Беше доста сладка. Като че ли флиртуваше, но човек не може да е сигурен.

— И ти мислиш, че това момиче е твоя дъщеря.

От тона й разбира, че не е трябвало да й казва.

— Не съм казал точно това.

— А какво точно каза? Казваш ми, че все още си мислиш за онази стара торба, която чукаше преди двайсет години, и че сега двамата с нея имате мила малка дъщеричка.

Поглежда към Дженис и тя вече не му прилича на Елизабет Тейлър със здраво стиснатите и набръчкани устни, които като че ли са изпържени в гнева й. Ида Лупино 9 9 Ида Лупино — американска актриса. — Б.пр. . Къде се дянаха всички готини холивудски кучки? От години на влизане в града имаше само знак „Стоп“ на ъгъла, където Джексън стрийт се спуска към „Централ“, но миналата година синът на местен жител се размаза в една кола, защото не беше спрял на знака, и градската управа сложи светофар, който обикновено само мигаше жълто от едната страна и червено от другата. Хари натиска спирачките и завива наляво. На завоя Дженис се навежда и крещи в ухото му:

— Ти си луд. Винаги искаш това, което нямаш, вместо това, което имаш. Усмихваш се мечтателно, като се сещаш за онова момиче, което не съществува, докато истинският ти син, този, който си създал с жена си, те чака вкъщи и казваш, че ти се ще да си остане в Колорадо.

— Наистина ми се ще — отвръща той, само и само да смени темата. — Но не си права, че искам това, което нямам. Даже съм доста доволен от това, което имам. Проблемът е, че понякога започвам да се притеснявам, че някой ще ми го отнеме.

— Е, това няма да е Нелсън. Той не иска нищо от теб, освен малко любов и не я получава. Не мога да разбера защо си такъв неестествен баща.

За да могат да приключат спора, преди да стигнат до къщата на мама Спрингър, той намалява по „Джексън“ под сенчестите преплетени клони на кленовете и кестените, под чиято плътна сянка денят изглежда към края си.

— Хлапето ме мрази — казва той, за да види реакцията й.

Тя отново се пали:

— Непрекъснато го повтаряш, но това не е вярно. Той те обича. Или поне те обичаше.

Там, където небето прозира между преплетените корони на дърветата, все още мъждука слаба светлина, едно проблясване, което играе по лицата и ръцете им като нощна пеперуда. Поуспокоена, тя казва намусено:

— Едно нещо да ти е ясно — не искам повече да чувам за скъпата ти незаконна дъщеря. Самата представа за нея е отвратителна.

— Знам, не мога да си обясня защо изобщо го споменах.

Погрешно беше приел, че двамата са едно цяло, и й беше доверил този негов призрак. Женените правят подобни грешки.

— Отвратително! — крещи Дженис.

— Никога повече няма да го спомена — обещава той.

Завиват по „Джоузеф“, покрай пожарния кран, който все още носи клоунския костюм на червени, бели и сини райета, който учениците му облякоха преди три години по случай двестагодишнината на града. Прясната му ненавист към нея го прави любезен.

— Да вкарам ли колата в гаража?

— Паркирай я отпред, на Нелсън може да му трябва.

Краката му натежават, докато се качват по стълбите, като че не могат да преодолеят гравитацията. Преди години двамата с хлапето преживяха нещо, за което Заека успя да си прости, но за което знаеше, че синът му никога не му прости. Едно момиче на име Джил умря, когато къщата на Хари се запали, момиче, което Нелсън беше обикнал почти като сестра. Дори повече от сестра. Но годините си минаваха, оцелелите позакърпиха положението и много други се присъединиха към мъртвите, отнесени от болести, за които само Господ имаше вина, както и за това, че онази случка вече не изглеждаше толкова тъжна. Сякаш Джил се беше преместила в друг град, където населението се разрастваше. Сега щеше да е на двайсет и осем. Нелсън е на двайсет и две. Като си помисли човек колко упреци трябва да понася Господ.

Предната врата на мама Спрингър заяжда и изскърцва след побутването. Всекидневната е тъмна и сред бъркотията от тапицирани мебели се мъдрят няколко туристически раници. Разнебитен куфар, който определено не е на Нелсън, стои на площадката на стълбището. От верандата долитат гласове. Те намаляват гравитацията на Хари и сякаш опровергават световните слухове за всеобща смърт. Той тръгва към гласовете, минава през трапезарията и кухнята към верандата с чувството, че е прекалено пиян, за да бъде достатъчно предпазлив, че е една твърде дебела, мека и широка мишена.