Джон Апдайк - Заека богат

Листата на бука засенчват верандата. Лица и гласове се надигат от тръбната градинска мебел като облак от експлозия без звук по телевизията. Сега, когато е на средна възраст, светът все по-често се втурва към него като объркани кадри от екрана, подобно на образите, които минават пред очите ни, преди да заспим, и които означават нещо за нас само ако не се вгледаме в тях отблизо, а след това ни събуждат с шок. Момичето веднага става, къдрокосо, пълничко, с блестящи кафяви очи, които изпълват цялото й лице, и рубиненочервена усмивка с трапчинки като от картичките за Свети Валентин от началото на века. Носи дънки, които са видели какво ли не, и индийска бродирана риза, на която липсват няколко пайети. Нервното й влажно ръкостискане го изненадва.

Нелсън отпуснато става. Обичайното му тревожно изражение е скрито зад планинския тен и той изглежда отслабнал и заякнал в раменете. Прилича по-скоро на зло куче, отколкото на малко кутре. Беше подстригал късо дългата си до раменете коса и сега тя стърчеше.

— Татко, това е приятелката ми Мелани. Баща ми, майка ми. Мамо, това е Мелани.

— Радвам се да се запозная и с двама ви — казва момичето с веселата си червена усмивка, като че ли тези обикновени думи са началото на някоя шега или малък цирков номер. Ето какво му напомня — онези малко нереални, но очевидно смели жени от цирковете, които висят на зъбите си, ходят на един крак по кадифено въже и правят подскоци в обсипаното с пайети пространство, въпреки че е облечена с онези небрежни дрехи, зад които днешните момичета се крият. Една странна стена, една огледално гладка повърхност незабавно се спуска между него и това момиче, стена на незаинтересованост, която той приема за добронамерен жест към сина си.

Нелсън и Дженис се прегръщат. Тези малки ръце на Спрингърови. Хари си спомня думите на майка си, докато гледа как ръцете на Нелсън се притискат към екипа за тенис на Дженис. Нещо в тези хитри малки лапички, в извивката на тези къси криви пръсти издава скрита сила. Ноктите му са изгризани и луните им не се виждат. Дженис е предала своя тъжен упорит навик на Нелсън: Бедните духом.

Въпреки това любовта непохватно залива колебливото пространство, когато Дженис се отдръпва, за да поздрави Мелани, и Нелсън казва „хей, тате“. Като негов баща Хари се чуди дали да се здрависат, или да го прегърне.

— Изглеждаш доста заякнал — казва Хари.

— Чувствам се като пребит.

— Как пристигнахте толкова бързо?

— На стоп, а малко след Канзас до Индианаполис с автобус.

Места, които Хари не е посещавал въпреки неспокойния си дух. Момчето продължава:

— Предната нощ прекарахме в едно поле в Западен Охайо, някъде след Толедо. Беше странно. Бяхме се надрусали с шофьора на един изрисуван камион, който ни взе, и когато ни свали, двамата с Мелани бяхме страшно объркани, трябваше непрекъснато да си говорим, за да не ни обземе паника. Земята беше по-студена, отколкото можеш да си представиш. Събудихме се премръзнали, но поне дърветата вече не ни приличаха на октоподи.

— Нелсън — извиква Дженис, — можело е да ти се случи нещо ужасно. И на двамата.

— На кого му пука? — пита момчето. Обръщайки се към баба си Беси, която седи потънала в мислите си в най-тъмното ъгълче на верандата, той казва:

— На теб няма да ти пука, нали, мамче, ако хвърля топа?

— Всъщност ще ми пука — отговаря тя високо, — ти беше зеницата на окото на дядо си.

Мелани успокоява Дженис:

— Обикновено хората са много доброжелателни.

Гласът й е странен, гърлен, като че ли току-що е спряла да се смее неистово, със стаена мелодичност. Съзнанието й сякаш е насочено към някаква далечна весела случка.

— Рядко се срещат лоши хора и те обикновено се държат добре, стига да не показваш страх.

— Какво мисли майка ти за това пътуване на автостоп? — пита Дженис.

— Мрази го — отговаря Мелани и се изсмива на глас, а къдриците й се поклащат. — Но тя живее в Калифорния. — Става сериозна, а очите й греят спокойно, като лампи. — Сериозно, това е екологично обосновано, спестява толкова много бензин. Повече хора трябва да го правят, но ги е страх.

На Хари му прилича на симпатична жаба, въпреки че тялото й, доколкото може да види под тези размъкнати дрехи, е достатъчно човешко и дори хубаво. Той казва на Нелсън:

— Ако си беше разпределил парите по-добре, можеше да си вземеш автобуса.

— Автобусите са скучни, татко, и пълни с отрепки. В автобуса не научаваш нищо.

— Вярно е — припява Мелани. — Мои приятелки са ми разказвали ужасни истории, които са им се случвали по автобусите. Шофьорите нищо не могат да направят, просто си карат и ако им заприличаш на хипи, започват да тормозят момчето.