Джон Апдайк - Заека богат

Лицето на сина му се е разведрило и дори може да се каже, че изглежда весело.

— Хей — казва той, — мустангът на мама наистина може да върви, ако го помолиш както трябва. Някакъв първобитник в „кади“ от шейсет и девета непрекъснато форсираше двигателя, но аз го подминах като пътен знак. Следваше ме през целия път до моста над Рънинг Хорс. Беше доста страшничко.

— Оттам ли идвате? Боже, нищо чудно, че се забавихте толкова.

— Нелсън ме разведе из града — обяснява Мелани с музикалната си усмивка, която сякаш оставя следи от тананикане в пространството, и тръгва към кухнята с кутиите пица. Вече има онази изправена походка на сервитьорка.

Той се провиква след нея:

— Градът е виждал и по-добри времена.

— Мисля, че е красив — долита отговорът й. — Хората боядисват къщите си в най-различни цветове като в страните на Средиземно море.

— Мексиканците си ги боядисват така — уточнява Хари. — Мексиканците и испанците.

— Татко, това са предразсъдъци. Трябва да пътуваш повече.

— Ами, това е на шега. Обичам всички, особено когато прозорците на колата ми са затворени — и добавя — „Тойота“ щяха да платят двамата с майка ти да отидем до Атланта, но точно тогава някакво представителство около Харисбърг продаде повече коли и заминаха вместо нас. Беше някакво регионално събитие. Стана ми гадно, защото Югът винаги ми е бил интересен, обожавам топлото време.

— Не бъди толкова стиснат, татко. Избери си почивка и си плати сам.

— Каква ти почивка, така сме загазили с онази фирма в Поконос.

Гордостта на стария Спрингър.

— В Кент изкарах курс по социология. Причината да си толкова пестелив е, че като си бил малък по време на Депресията, си свикнал с беднотията. Бил си травматизиран.

— Не бяхме толкова зле. Татко изкарваше прилични пари, печатарите не ги съкращаваха като някои други. Както и да е, кой казва, че съм стиснат?

— Вече дължиш на Мелани три долара. Трябваше да взема назаем от нея.

— Да не би трите пици да струват тринайсет долара?

— Взехме и няколко бири.

— Двамата с Мелани може сами да си плащате бирата. Ние не пием бира, прекалено калорична е.

— Къде е мама?

— Горе. И още нещо. Не оставяй колата на майка си отпред със свален гюрук. Дори когато не вали, от клена пада нещо лепкаво върху седалките.

— Мислех пак да излезем.

— Шегуваш ли се? Нали каза, че сте спали само един час?

— Татко, престани да ме поучаваш, вече съм почти на двайсет и три.

— На двайсет и три и без никакъв ум. Дай ми ключовете. Ще вкарам мустанга в гаража.

— Мамооо — момчето крещи към горния етаж, — татко не ми дава да карам колата ти.

Дженис слиза долу. Облякла си е ментовозелената рокля и изглежда уморена. Хари й казва:

— Помолих го само да я паркира в гаража. Смолата от клена пада по седалките и те започват да лепнат. А той иска пак да излиза. Господи, почти десет часът е.

— Кленът спря да капе вече — отговаря Дженис, а на Нелсън казва просто:

— Ако няма да излизаш пак, вдигни гюрука. Оня ден имаше ужасна буря, даже валя град.

— Защо мислиш — пита я Заека, — че гюрукът ти е целият лепкав и намазан с нещо черно? Смолата или каквото и да е там капе по брезента и не може да се изпере.

— Хари, колата не е твоя — заявява тя.

— Пииица — провиква се Мелани от кухнята, а гласът й е весел и гладък като перла. — Mangiamo, prego!

— Татко се е побъркал по колите, нали? — пита Нелсън майка си. — Като че ли сега, като ги продава, са станали вълшебни.

Хари я пита:

— Ами мама, ще яде ли пак?

— Каза, че й е лошо.

— Страхотно, в това й е чарът.

— Имаше доста вълнуващ ден.

— Аз също имах вълнуващ ден. Току-що ми казаха, че съм стиснат и че смятам колите за вълшебни. Не трябваше да се държи така, толкова злобно. Освен това, Нелсън, днес вкарах топка в осемнайсета дупка с един удар по-малко, сещаш ли се? Бих с железния стик, топката мина през поточето и продължи с лек десен наклон, а след това я издигнах на около седем метра и уцелих. Пазиш ли си още стиковете? Трябва да поиграем.

И той бащински слага ръка на гърба на момчето.

— Продадох ги на един тип в Кент. — Нелсън бързо отстъпва, за да избегне допира на баща си. — Мисля, че това е най-тъпата игра, измисляна някога.

— Трябва да ни разкажеш за делтапланеризма — казва майка му.

— Готино е. Много е тихо. Носиш се по вятъра и не чувстваш абсолютно нищо. Някои хора се надрусват преди това, но тогава има опасност да си помислиш, че наистина можеш да летиш.

Сладката Мелани е подредила чинии и е извадила пиците от кутиите върху хартиени подложки. Дженис пита: