Джон Апдайк - Заека богат

Той въздиша:

— Все още имаш нежен език.

Тя се сепва смутено, сивата й коса се е разрошила и тя я приглажда с длани, като че ли се опитва да смачка нещо в черепа си.

— Не би трябвало да ти говоря така, но е плашещо да се появяваш тук в скъпите си дрехи и да искаш да си присвоиш дъщеря ми. Караш ме да мисля, че ако не бях направила аборта, ако не бях позволила на родителите ми да постигнат своето, може би нещата щяха да са по-различни, може би сега наистина щяхме да имаме дъщеря. Но ти…

— Знам. Постъпила си правилно.

Усеща как тя се бори с желанието да го докосне, да го прегърне, да се остави да бъде смачкана в тромавата му прегръдка както някога. Той търси някаква заключителна тема. Неловко пита:

— Какво ще правиш, когато Морис порасне и напусне дома?

Сеща се за шапката си и я взема, прищипвайки мекото й бомбе с три пръста.

— Не знам. Ще поостана още малко. Каквото и да се случи, цената на земята няма да падне. Всяка година, която изкарам тук, означава спестени пари.

Той отново въздиша:

— Добре, щом е така. Ще бягам тогава. Наистина ли не ме лъжеш за момичето?

— Естествено, че не. Помисли внимателно. Да предположим, че е твоя. На този етап това само би я объркало.

Той примигва. Това признание ли е?

— Никога не съм бил добър в премислянето на нещата — отговаря.

Рут се усмихва. Четвъртитите вдлъбнатини над скулите й, гледани отгоре по този начин, бяха едно от първите неща, които бе забелязал в нея. Набита и грубовата, но някак добре сложена. Друго човешко сърце, което му бе казало, че е едно голямо зайче, там, навън, при паркинг автоматите, облени от неонова светлина, първия път, когато се срещнаха. Тогава през центъра на Брюър все още минаваха трамваи.

— На мъжете не им е нужно да бъдат добри в това. Те не могат да забременяват.

Кучето се беше раздвижило, когато се изправиха, и гласът на Рут вече е по-висок и по-сърдит. Сега Фрици ги извежда от стаята и чака, опашката й въпросително се поклаща, а носът й е заврян в процепа на вратата, която води навън. Рут я отваря и външната врата също, достатъчно широко, за да може да премине кучето, но не и Хари.

— Искаш ли чаша кафе? — пита тя.

Беше се разбрал с Дженис за един часа в „Шехнер“.

— О, боже, благодаря, но трябва да се връщам на работа.

— Само заради Анабел ли дойде тук? Не искаш ли да чуеш нещо за мен?

— Нали вече ми разказа за себе си.

— Дали имам гадже или не, дали някога съм се сещала за теб.

— Ами да, сигурен съм, че това би било интересно. Явно прекрасно си се справила. Франк и Морис и как беше другият?

— Скот.

— Именно. Освен това имаш всичката тази земя. Знаеш, че съжалявам, задето те оставих с такива проблеми тогава.

— Е — казва Рут провлечено и замислено и Хари може би чува гласа на покойния й съпруг.

— Предполагам, че сме напълно в състояние да създаваме собствените си проблеми.

Сега му се струва не само дебела и посивяла, но и объркана, със слама по пуловера и косми по бузата. Едно самотно космато чудовище. Той копнее да бъде отвъд двойната врата, в зимния въздух, където нищо не расте. Веднъж бе избягал, казвайки й: „Веднага се връщам“, но сега не може да каже дори това. И двамата знаят това, което хората не бива никога да узнаят, че няма да се срещнат отново. Той забелязва върху ръката й, която стиска дръжката на вратата, тъпичък златен пръстен, почти изгубен сред плътта на пръста й. Сърцето му лудо се разтуптява, хванато в капан.

Тя се смилява над него:

— Пази се, Заеко. Пошегувах се за дрехите ти. Добре изглеждаш.

Хари свежда глава, сякаш да я целуне по бузата, но тя казва „не“. Когато слиза от бетонната веранда, сянката й вече е изчезнала от черното стъкло на двойната врата. Сивотата на деня се е сгъстила, пуснала е няколко сухи снежинки, които няма да доведат до нищо, но се носят като прашинки пепел. Фрици припка с него до лъскавата синя селика и се налага да бъде разубедена от намерението й да скочи на задната седалка.

Тръгва, излиза от алеята и минава покрай пощенските кутии с надписи БЛАНКЕНБИЛЪР И МУТ. Хари лапва един „Лайф Сейвърс“ и се чуди дали не трябваше да изобличи блъфирането за свидетелството за раждане. Ами ако Франк е имал друга жена и Скот е негово дете от този брак? Ако момичето е толкова младо, колкото твърди Рут, не би ли трябвало все още да е в гимназията? Но, не, забрави, забрави, Бог не иска той да има дъщеря.

Чакайки го в силно затоплената предна зала на „Шехнерс“, заобиколена от нови плюшени мебели, Дженис изглежда дребничка и богата с карибския си тен, по-млада от своите четирийсет и три години. Когато я целува по устните, тя казва: