Джон Апдайк - Заека богат

— Прилича на мен.

Рут се изсмива:

— Въобразяваш си.

— Не се шегувам. Когато дойде във фирмата за първи път, нещо ме впечатли — краката й може би, не знам. Това не са твоите крака — които тогава бяха едри и се извиваха като бял пламък, докато се разхождаше гола из стаята.

— Е, и Франк имаше хубави крака. Докато не се остави да надебелее, беше доста строен. Над метър и осемдесет, когато се изправеше. Явно си падам по високи мъже. Но нито едно от момчетата не наследи ръста му.

— Да, и Нелсън не наследи моя. Дребосък, досущ като майка си.

— Ти все още си с Дженис. Навремето я наричаше глупачка — напомня му Рут. Вече се е отпуснала, облегнала се е назад в люлеещия се стол и се поклаща, обутите й в чорапи стъпала се повдигат на пръсти, след това се спускат на пети, после пак на пръсти. — Защо ти разказвам всичко за живота си, след като ти не ми разказваш нищо за твоя?

— Доста е обикновен — казва той. — Не се чувствай огорчена, че останах с Дженис.

— О, Исусе, не, просто я съжалявам.

— Сестра — изрече той усмихнат, — всички жени са сестри, така ни казват сега.

Пълнотата се е наслоила по лицето на Рут на неравномерни порции и бучки, така че когато вдигне глава, гнездата на очите й сякаш са направени от кост. Някаква опрощаваща дяволитост е разсеяла враждебността от погледа й.

— Ани беше очарована от теб — споделя тя. — Няколко пъти ме попита дали съм чувала за теб, баскетболният герой. Казах й, че сме били в различни гимназии. Беше разочарована, че те е нямало, когато двамата с Джейми се върнали, за да вземат колата. Джейми се колебаел за някаква фиеста.

— Значи не мислиш, че Джейми е подходящ за нея?

— Засега. Но ти си го виждал. Съвсем обикновен е.

— Надявам се, че тя не…

— Ще тръгне по моя път ли? Не, всичко ще е наред, вече няма курви, само здрави млади жени. Възпитала съм я в невинност. Всъщност винаги съм си мислела, че самата аз съм невинна.

— Всички сме невинни, Рут.

Явно й харесва да изрича името й, трябва да внимава да не го споменава. Той връща снимката на мястото й и я изучава оттам, Анабел между братята й.

— А пари? — пита той, опитвайки се тонът му да е небрежен. — Ще й бъдат ли от полза малко пари? Бих могъл да ги дам на теб, така че да не се появят ей така, от нищото, или нещо такова, ако иска да учи например.

Той се изчервява, а мълчанието на Рут не му помага особено. Столът е спрял да се клати.

Най-после тя произнася:

— Предполагам, че на това му викат забавено плащане.

— Не е за теб, парите ще бъдат за нея. Не мога да дам много, искам да кажа, че не съм чак толкова богат, но ако две хиляди ще бъдат от значение… — той оставя изречението недовършено, очаквайки да бъде прекъснат. Не е в състояние да я погледне, това чуждо уголемено лице.

Гласът й, когато проговаря, е изпълнен с онази презрителна самоуверена дрезгавост, която бе чувал от нея преди много време, в леглото:

— Спокойно, не се притеснявай, няма да приема думите ти насериозно. Ако някога се окажа твърде притисната тук, мога да продам някоя от нивите край шосето, местните са вземали по пет хиляди на акър. Както и да е, Заеко. Повярвай ми. Тя не е твоя.

— Добре, Рут, щом казваш. — Изпитал облекчение, той се изправя. Тя също се изправя и душите им сякаш усещат как набъбналата им плът изчезва, младият мъж и жена, които живееха заедно незаконно на един етаж на Съмър стрийт, срещу голямата църква от жълт пясъчник, отново застават близо един до друг, изолирани от света и както и преди, стаята е нейната.

— Слушай — просъсква тя към него разпалено, изкривеното й лице блести, — няма да ти доставя удоволствието това момиче да е твое, дори да ставаше въпрос за един милион долара. Аз я отгледах. Двете сме прекарали много време заедно, а къде, по дяволите, беше ти? Видя ме в „Крол“ онзи път, но след това нямаше друг контакт. През всичките тези години знаех къде си, а ти пет пари не даваше какво се е случило с мен и с детето ми, не даваше пет пари за нищо.

— Ти беше омъжена — казва той меко. Моето дете: тук има нещо гнило.

— Точно така — продължава тя бързо. — За по-добър мъж, отколкото ти някога ще бъдеш, колкото и да се хилиш пренебрежително. Децата имаха прекрасен баща и си го знаеха. Когато той умря, животът ни продължи, сякаш все още го има, толкова силен беше. Не знам какво, по дяволите, се случва с жалкия ти живот там горе в Маунт Джъдж…

— Ще се местим — казва й той, — в „Пен Парк“.

— Прекрасно, точно там ви е мястото, при онези лицемери. Трябваше да зарежеш онази твоя глупачка преди двайсет години, за нейно добро, както и за твое. Но не го направи и сега можеш да се пържиш; пържи се и остави моята Ани на мира. Отвратително е, Хари. Когато си помисля, че ти си въобразяваш, че тя е твоя дъщеря, все едно я каляш с твоята мръсотия.