Джон Апдайк - Заека богат

— И очакват данъкоплатците да плащат — казва Хари.

— След това си намерих работа като дневна готвачка в един ресторант близо до Стойгис Куери, на изток оттук, а по това време съдържателка там беше братовчедката на Франк и едното доведе до другото. Скот се роди в края на 1960, миналия месец тъкмо направи деветнайсет, от онези коледни бебета е, дето винаги остават измамени с подаръците.

— След това момичето кога? Анабел?

— На следващата година. Той бързаше да създаде семейство. Майка му не му давала да се ожени, докато била жива, или както и да е, той обвиняваше нея.

— Лъжеш. Виждал съм момичето. По-голямо е, отколкото казваш. На осемнайсет е.

— Искаш ли да видиш свидетелството й за раждане?

Това сигурно е блъф, но той отговаря „не“. Гласът й омеква:

— Защо толкова си се въодушевил от момичето? Защо не си науми, че момчето е твое?

— Имам си момче. Той е достатъчно… — думите просто се изплъзват от устата му — лоша новина. — След това я пита рязко: — И къде все пак са те? Твоите момчета?

— Какво те засяга?

— Нищо особено. Просто се чудех защо ги няма тук да ти помагат с къщата.

— Морис е на училище, прибира се с автобуса в три. Скот ходи на работа в Мериленд, работи в един разсадник. Казах и на двамата с Ани — измъквайте се. Мястото беше подходящо за мен да дойда и да се скрия, но за млади хора тук няма нищо. Когато на нея и Джейми Нунемахер им хрумна този план да отидат да живеят заедно в Брюър, не можех да се противопоставя, въпреки че неговите хора бяха категорично против. Проведохме дълъг разговор и аз им казах, че в днешно време младите живеят заедно и че всъщност това е доста хитро. Те и без това знаят, че съм дърта курва, не ми пука какво си мислят. Съседите винаги са ни оставяли на мира и ние тях също. Франк и старият Бланкенбилър не си бяха говорили в продължение на петнайсет години, откакто започна да излиза с мен. — Тя усеща, че се е отклонила, и добавя: — Анабел няма да остане с това момче завинаги. Той е симпатичен, но…

— Съгласен съм — казва Заека, сякаш са поискали мнението му.

Вижда, че Рут е самотна и склонна да приказва, и се чувства неловко. Размърдва се върху стария черен диван. Пружините му скърцат. Отвън вятърът е задухал в друга посока и в къщата става течение, което кара пушекът във влажната камина да се вие вътре в стаята. Тя поглежда към мъртвата двойка в рамки, подобни на резбовани ковчези над главата му, и му доверява:

— Даже когато Франк беше още здрав, трябваше да кара автобусите, за да свързваме двата края. Сега давам големите ниви под наем и се опитвам да държа пущинака под контрол. Пущинакът и сметките за гориво.

И наистина, стаята е толкова студена, че не му е минало през ум да си свали тежкото палто.

— Е, да — въздиша той. — Трудно е.

Фрици, събудена от някакъв внезапен обрат в съня, който кара възглавничките на лапите й да потръпват, се изправя и се промъква към него, готова да се разлае, но вместо това отново се смъква върху килимчето, свивайки се доверчиво в краката му. С дългата си ръка Хари се пресята до библиотеката и взима снимката на дъщерята. Рут не се възпротивява. Той изучава бледото осветено лице в рамката от кафеникав картон; контрастирайки на странния размит син фон, приличащ на фалшиво небе, момичето гледа сякаш над него. Твърда и лъскава като плод заради гладката копринена повърхност на снимката, главата вместо да издава тайната си, става още по-загадъчна, като онези морски животни, осветени покрай дъсчената пътека на казиното. Устата е на Рут, особената горна устна, която бе забелязал във фирмата. Около очите й я има онази ъгловатост, въпреки че челото й е по-закръглено, отколкото на Рут, а косата й, пригладена и лъскава като за снимка, е по-малко своенравна. Той търси ухото, търси вдлъбнатинка на връхчето му, каквато има Нелсън, но за това косата й трябва да е вдигната. Носът й е толкова нежен и малък, ноздрите й се виждат изпод леко вирнатия му връх, така че долната част на лицето й изглежда по-масивна, но все още по детски закръглена. Кожата й е бледа, а в очите й има студена светлина, която може би идва от онези шведи и техния снежен свят; бе го зърнал в огледалото в банята на Мъркетови. Неговата кръв. Хари усеща, че заедно с Анабел повторно преживява онзи миг, когато идва нейният ред в нестройната ученическа редица да влезе в закрития със завеса ъгъл на гимнастическия салон, и внезапно заслепена, да позира за идните поколения, за годишника на училището, заради приятел и майка, заради самото време, което отминава, без да му обръщаме внимание. Появила се е възможност да притиснеш лицето си до празнотата и в случай че разсъждаваш правилно, да станеш звезда.