Джон Апдайк - Заека богат

— Кой ти каза, че можеш да ги разглеждаш? Престани.

— Това е семейството ти.

— Точно така. Моето, а не твоето.

Но той не може да се откъсне от образите на тези деца в осветени от светкавицата цветове. Погледът им е насочен не към него, а покрай дясното му ухо, всяко дете е нагласено по абсолютно еднакъв начин от фотографа, който снима учениците май след май. Момче и момиче горе-долу на еднаква възраст на снимка от горния курс на гимназията и до нея на по-малка снимка — едно по-малко момче с по-тъмна коса, по-дълга и разделена на път на другата страна от тази на брат му. Всички те са със сини очи.

— Две момчета и едно момиче — произнася Хари. — Кой е най-голям?

— Какво, по дяволите, те интересува? Господи, бях забравила какво отвратително настоятелно копеле си. Влюбен в себе си от люлката до гроба.

— Според мен момичето е най-голямо. Кога я роди и кога се омъжи за този старец? Как изтърпя, между другото, да живееш тук, в пущинака?

— Много ми е добре даже. Това е повече, отколкото някой някога ми е предлагал.

— Не можех да предложа кой знае какво на никого в онези дни.

— Но оттогава явно добре се справяш. Нагласил си се като педеруга.

— А ти си облечена като гробокопачка.

— Сякох дърва.

— С някоя от онези дърворезачки ли работиш? Господи, не те ли е страх да не си отрежеш някой пръст?

— Не, не ме е страх. Колата, която продаде на Джейми, си работи добре, ако това си дошъл да питаш.

— Откога знаеш, че работя в „Спрингър Мотърс“?

— О-о, открай време. А и после го писаха във вестниците, когато старият Спрингър умря.

— Ти ли беше в онова старо комби, което мина покрай нас в деня на сватбата на Нелсън?

— Може и аз да съм била — казва Рут и се обляга назад в люлеещия се стол, така че той се накланя в обратната посока. Фрици се е опънала да спи. Дървата в камината съскат.

— От време на време минавам през Маунт Джъдж. Това все още е свободна страна. Нали така?

— Защо ще правиш такова откачено нещо? — Тя го обича.

— Не казвам, че съм направила каквото и да било. Откъде да знам, че Нелсън се жени точно в този момент?

— Видяла си го във вестниците — усеща, че се опитва да го измъчва. — Рут, момичето. То е мое. То е бебето, което каза, че не би могла да абортираш. Така че си го родила и после си намерила този стар дебел фермер, който се е зарадвал, че ще докопа младо парче, и си му родила две деца, преди да хвърли топа.

— Не говори толкова грубо. Не ми доказваш нищо друго, освен колко глупава съм била, че изобщо те приютих. Ти си господин Лоши Новини, честен кръст. Ти не си нищо друго, освен „аз“, „аз“, „аз“ и „дай“, „дай“, „дай“. Когато имах какво да ти дам, ти го дадох, макар да знаех, че нищо няма да получа в замяна. Сега, слава богу, нямам какво да дам. — Тя вяло посочва стаята с вехти мебели. През годините гласът й е придобил онази провинциална провлаченост, онова твърдоглаво спокойствие, с което провинцията не иска да даде онова, което градът желае.

— Кажи ми истината — моли се той.

— Току-що го направих.

— За момичето.

— Тя е по-малка от голямото момче. Скот, Анабел и после Морис през шейсет и шеста. Той беше закъсняло хрумване.

6 юни 1966.

Четири шестици.

— Не ме мотай, Рут, трябва да се върна в Брюър. Не ме лъжи. Очите ти се насълзяват, когато лъжеш.

— Очите ми се насълзяват, защото не мога да понасям да те гледам. Типично брюърско конте. Търговец. Като онези, които някога мразеше, помниш ли? И при това дебел. Поне когато те познавах, имаше тяло.

Той се разсмива, наслаждавайки се на наглостта й; нощта, прекарана с Телма, е направила тялото му по-устойчиво на обиди.

— Ти ли — казва той — ме наричаш дебел?

— Именно. А как ти стана толкова червено лицето?

— Това ми е слънчевият загар. Току-що се върнах от островите.

— О, Исусе, островите! Реших, че ще получиш удар.

— А твоят старец кога ритна камбаната? Какво му направи, чука го до смърт ли?

Тя го гледа втренчено известно време:

— По-добре да си вървиш.

— Скоро — обещава той.

— Франк почина през август седемдесет и шеста от рак. На дебелото черво. Дори не беше стигнал пенсионна възраст. Когато се запознах с него, беше по-млад, отколкото ние сме сега.

— Добре, съжалявам. Слушай, престани да ме изкарваш такъв гадняр. Разкажи ми за нашето момиче.

— Тя не е нашето момиче, Хари. Наистина направих аборт. Родителите ми го уредиха при някакъв лекар в Потсвил. Направо в кабинета му, а година по-късно едно момиче умря от последвалите усложнения и го вкараха в затвора. Сега момичетата си влизат в болница ей така.