Джон Апдайк - Заека богат

— Защото Били е бил там в нощта, когато си чукал майка му, докато Скийтър е горил Джил в къщата, а ние трябваше да сме там да я спасим.

Онази нощ преди десет години, а момчето още я помни, гризе го като червей, който пречи на растежа му.

— Това още те тормози, нали? — меко казва Заека.

Синът му не го чува, очите му са хлътнали като пръсти в глина:

— Ти остави Джил да умре.

— Не съм. Нито пък Скийтър. Не знаем кой е запалил къщата, но не бяхме ние. Сигурно са били съседите с тяхната идея за гостоприемство. Трябва да го преживееш, момче. Двамата с майка ти го преживяхме.

— Знам, че сте го преживели.

Почукването на Милдред Круст върху пишещата машина приглушено долита от далечината, мъж и жена в червено-кафяви палта се разхождат из автосалона, проверявайки етикетите с цените, залепени от вътрешната страна на прозорците. Момчето се втренчва, като че ли зашеметено от бащиния си глас, който достига до него.

— Миналото си е минало — продължава Хари. — Трябва да живееш в настоящето. Джил щеше да умре, каквото и да бяхме направили. Още първия път, когато я видях, около нея витаеше смъртта.

— Знам, че ти се ще да си мислиш така.

— Това е единственият начин да се мисли. Когато станеш на моята възраст, ще разбереш. На моята възраст, ако носиш цялото това нещастие на гръб, няма да можеш да се събуждаш сутрин — някакъв проблясък за частица от секундата, когато чувства, че момчето го слуша, окуражава Хари да продължи с по-плътен, по-топъл глас. — Щом се роди момченцето ти — казва на сина си, — ще се почувстваш по-пълноценен, ще гледаш на нещата по друг начин.

— Знаеш ли какво? — пита Нелсън бързо с мъртвешки глас, гледайки през него с вдигнати очи, от които ко̀сата светлина е откраднала цвета.

— Какво? — Сърцето на Заека се свива.

— Когато Пру падна по стълбите. Не съм сигурен дали не я бутнах. Просто не си спомням.

Хари уплашено се изсмива:

— Естествено, че не си я бутнал. Защо да я буташ?

— Защото съм луд като теб.

— И двамата не сме луди. Просто понякога сме изнервени.

— Така ли? — Сякаш момчето му е благодарно за тази информация.

— Естествено. Както и да е, нали всичко мина добре. Кога ще се роди той? Той или тя.

От сина му струи толкова много страх, че Хари не иска да говори повече с него. Очите му на мига стават прозрачни, всичкото кафяво в тях изчезва.

Нелсън свежда очи:

— Казаха още три седмици.

— Чудесно. Ще сме се върнали тъкмо навреме. Виж, Нелсън, може би не съм правил всичко както трябва. Сигурно съм грешал. Но не съм извършил най-големия грях. Не съм легнал да умирам.

— Кой казва, че това е най-големият грях?

— Всички го казват. Църквата, правителството. Това е срещу природата — да се предадеш. Трябва да продължаваш напред. Това ти е грешката — не продължаваш напред. Не искаш да си тук да продаваш таратайките на стария Спрингър. Искаш да си някъде по света, да учиш нещо. — Той посочва запад, отвъд Западен Брюър. — Как да караш делтапланер или да работиш с компютър, или каквото и да било.

Казал е прекалено много и е затворил малкото пространство в съпротивата на Нелсън, което се беше открехнало за секунда. Синът му го обвинява:

— Ти не ме искаш тук.

— Искам те там, където ще си щастлив, а тук не си. Не искам да кажа нещо, но проверявах цифрите с Милдред и резултатите не са добри. Откакто ти си тук и Чарли замина, брутните печалби са намалели с около единайсет процента в сравнение със същия период миналата година, ноември-декември.

Очите на момчето се навлажняват:

— Старая се, татко. Опитвам се да се държа любезно и полуагресивно, когато идват клиенти.

— Знам, Нелсън, знам.

— Не мога да изляза навън на студа и да ги принудя да дойдат да купуват.

— Прав си. Забрави какво ти казах. Работата при Чарли беше, че той имаше връзки. Аз съм живял в този щат през целия си живот, освен през двете години в армията, и нямам никакви връзки.

— Аз познавам много хора на моята възраст — протестира Нелсън.

— Да — отговаря Хари, — познаваш хора, които ти продават старите си кабрио на висока цена. Чарли обаче познаваше хора, които идваха да си купят коли. Той очакваше това от тях и не се изненадваше; те също не се изненадваха. Сигурно защото е грък, не знам. Каквото и да говорят за нас двамата, синко, ние не сме гърци.

Тази шега не помага, момчето е наранено повече, отколкото баща му искаше.

— Не мисля, че аз съм виновен. Виновна е икономиката.

Движението по шосе 111 се усилва; хората са тръгнали на път към къщи в мрака. Хари също може да си тръгне, Нелсън е дежурен до осем. Може да се качи в королата, да пусне радиото с четири колони и да чуе как върви цената на среброто. Ха-ха, сребро! Казва с тон, който звучи мъдро дори в собствените му уши, почти като Уеб Мъркет: