Джон Апдайк - Заека богат

Нелсън досега беше в сервиза с Мани и слушаше тюхканията му за ремонта на крайслера. Момчето искаше отстъпка от пълната клиентска цена от 18,50 долара, а Мани му обясняваше отново и отново като на идиот, че ако намалиш процента на работниците, това се отразява в счетоводните документи и накрая влияе върху поощрителния бонус в края на месеца. Сега момчето се приближава и застава до баща си при прозореца. Хари още не може да свикне да го гледа в костюм, с него изглежда някак още по-нисък, като онези дребни конферансиета в смокинги; с поизрасналата коса, която бухваше със сешоара на Пру след всеки душ, Нелсън му прилича на малко конте със зъл поглед, което никога не е познавал. Когато хлапето беше малко, Дженис казваше, че има ушите на Хари, леко надиплени в гънката на върха им, като че ли някой от онези стари кондуктори му ги беше пробил. Ушите на Нелсън обаче са покрити с меки снопчета коса, а Хари не се е занимавал със своите уши откакто на около четирийсетгодишна възраст не приключи с пубертетската суета. Вече се бръсне възможно най-бързо и се маха от огледалото. Спомня си, че Рут имаше сладки малки спретнати ушенца. Ушите на Дженис толкова почерняват, че върху тях се появява малка дъга от тъмни точици. Преди да умре, месестата част на ушите на баща му беше провиснала като на китаец. На светлината, струяща през витрината на автосалона, Хари забелязва, че в гънката над ноздрата си Нелсън има една зачервена пъпка, която всеки момент ще забере. На косите слънчеви лъчи по това време на годината прахът по стъклото на прозореца изглежда плътен като злато, толкова къси са станали дните. Момчето се опитва да се държи дружелюбно. Хайде. Пречупи се.

— Остана ли да гледаш финала на 76-те? — пита го Хари.

— Нее.

— Оня Гервин, от отбора на Сан Антонио, е голяма работа, а? Сутринта чух по радиото, че завършил с четирийсет и шест точки.

— Баскетболът е отвратителна игра, ако питаш мен.

— Доста се е променила от мое време — признава Заека.

— Реферите поне от време на време свиреха крачки, а сега, божичко, изяждат половината игрище и никой не вижда.

— Аз обичам хокей — казва Нелсън.

— Знам. Когато гледаш ония проклети „Флайърс“, няма къде да се скрием от виковете ти. Ония маймуни от публиката ходят на мачовете само за да гледат побоищата и как на някого му избиват зъбите. Кръв по леда — това е идеята. — Нещо не върви както трябва, той опитва друга тема: — Какво мислиш за заложниците в Афганистан? Направиха си голям коледен подарък.

— Голяма тъпотия — казва Нелсън. — Искам да кажа, Картър много се притеснява. Не е по-зле от това, което направихме във Виетнам, още повече че са ни толкова близо, а и те са си марионетна държава от години.

— Марионетните правителства, а?

— Ами, всички ги имат. Правителствата на цяла Южна Америка са наши марионетки.

— Бас ловя, че това е голяма новина за мексиканците.

— Поне руснаците, татко, го правят, когато кажат, че ще го направят. Ние само се опитваме и после политиката се намесва. Вече нищо не можем да направим.

— Не и ако младите смятат, че не можем — отговаря Хари на сина си. — Какво ще кажеш да отидеш да се биеш в Афганистан?

Момчето са засмива:

— Татко, вече съм женен мъж. И отдавна съм преминал възрастта за военна повинност.

Възможно ли е? Хари не се чувства прекалено стар, а през февруари ще стане на четирийсет и седем. Винаги малко беше съжалявал, че не го изпратиха в Корея, докато беше в армията, въпреки че по това време му беше добре да се мотае из Тексас. Там гледаха на света по доста интересен начин: пари, пиячка и жени, това е. До мозъка на костите. Какво казваше Мим? Господ не е отишъл на запад, умрял е по пътя.

— Искаш да кажеш, че се ожени, за да не участваш в следващата война? — пита той Нелсън.

— Няма да има следваща война, Картър ще вдигне доста шум, но няма да им позволи война, точно както оставя Иран да държи заложниците. Всъщност Били Фознахт казва, че единственият начин да си върнем заложниците, е Русия да нападне Иран. Така ще ни върнат заложниците и ще ни продават петрол, защото им трябва житото ни.

— Били Фознахт — тоя кретен пак ли се мотае наоколо?

— Само през ваканцията.

— Не се обиждай, Нелсън, но как го търпиш?

— Той ми е приятел, но знам защо не го понасяш.

— Защо? — пита Хари, а сърцето му се разтуптява при възникналия спор.

Обръщайки се право срещу баща си до обсипаното със златен прах стъкло, лицето на момчето сякаш се сбръчква от омраза, омраза и страх да не го ударят за това, което казва: