Джон Апдайк - Заека богат

Минават покрай фотоателие, рекламиращо филмчета „Агфа“, покрай бутика „Хексерей“ с манекени, изпъчили гърди без зърна под прозрачните блузи и златисти ризи, покрай украсената с памук и снежинки витрина на „Рексал“, на която сред коледните предложения бяха изложени вибратори в пастелни тонове, покрай „Креп Хаус“ с обядващите двойки, известния местен магазин за цигари, който не беше съборен заради запазването на историческите паметници, и някакъв нов магазин на име „Педализ“ за мъжки и дамски обувки за джогинг и тенис и дори за федербал и скуош, които бяха на мода сред младежта, ако се съди по големите картонени реклами на витрината. Меднорусата коса на облеченото в дрехи с марка „Дакрон“ момиче се ветрее като втечнен въздух, докато то усмихнато хвърля топка, обуто с обувки на магазина. До него най-накрая се извисява първата от четирите гранитни колони на брюърската банка. Хари подпира вдървения си гръб върху римската колона, изчаквайки Дженис да го настигне. Ако я ограбят в разстоянието между тях, това би им струвало една трета от 14 652 или почти 5000 долара, но в този момент опасността не му се струва толкова реална. На облегалката на една бетонна пейка в далечината сред горичката до пазара вижда напръскан със спрей надпис СКИЙТЪР Е ЖИВ. Ако можеше да се приближи, щеше да е сигурен, че пише точно това, но той не може да се помръдне. Дженис доближава до него. Със зачервеното си лице прилича досущ на майка си.

— Да не стоим тука — задъхва се тя.

Дори обиколката на колоната им изглежда огромно разстояние, когато тя го повежда и минава през въртящите се врати.

В трезора с огромни сводове ехтят коледни песни. Всеки сезон високият сводест таван се боядисва в синьо и се изпъстря с равномерно разпределени златни звезди. Когато Хари тръшва двете кутии върху един от рафтовете за писане на чекове, освободеното му тяло сякаш полита към това изкуствено небе. Касиерката — дама в костюм с панталон с цвят на орхидея, се усмихва, че толкова скоро отново ги допуска при сейфа им. Кутията им е четири на четири — по-тясна, както се оказва, от кутиите със сребро с поне три реда монети. Матираното стъкло на вратата на кабинката ги запечатва вътре и все още с разтреперани сърца и уморени ръце Хари и Дженис бавно осъзнават несъответствието. Хари няколко пъти сравнява широчината на хартиените капаци с металната кутия, преди да отбележи:

— Трябва ни по-голям сейф.

Дженис е изпратена да се върне в банката и да поиска сейф. Баща й беше приятел на управителя. Връща се с новината, че наскоро всички сейфове били запълнени и че единственото, което могат да направят, е да ги запишат в списъка на чакащите. Управителят, който баща й познаваше, се беше пенсионирал. Сегашният й се сторил много млад, въпреки че не се държал точно грубо. Хари се изсмива:

— Е, не можем да ги продадем обратно на блондинката. Ще ни струва цяло състояние. Дали не можем да върнем всичко в торбата и да я натикаме вътре.

Притиснати в малката кабина, двамата с Дженис непрекъснато се блъскат един в друг и той за първи път долавя у нея мирис на съмнение, че ги е подсигурил в тази инфлация; или може би този мирис идва от него. Прехвърлят сребърните монети от кутиите в чантата. Когато среброто шумно издрънчава, Дженис трепва и казва: „Шшшт“.

— Защо, кой ще ни чуе?

— Хората отвън. Касиерките.

— Какво ги интересува?

— Мен ме интересува — казва Дженис. — Много е задушно тук.

Сваля палтото си от овча кожа и понеже няма закачалка, го сгъва и го оставя на пода. Той сваля черното си палто и го пуска върху нейното. От потта косата й още повече се е накъдрила и кичурите разкриват високото й лъскаво чело, което не се е променило през изминалите двайсет години. Той го целува, вкусвайки солта. Чуди се дали някой се е чукал в тази кабинка, трезорът му се струва доста подходящо място за някоя натруфена млада касиерка и стар развратен ипотечен инспектор, които могат да нагласят часовника на алармата за сутринта и да започнат да се чукат. Дженис внимателно пъха монетите в сивата торба, за да приглуши звъна им.

— Толкова е притеснително — казва. — Представи си, че някоя от касиерките влезе.

Като че ли среброто е гола плът; и не за първи път от двайсет и три години той усеща плах порив на любов към нея, заклещена с него в тясното пространство, което животът отрежда. Той взема една сребърна монета и я пуска през цепката на памучната й риза в сутиена й. Както очакваше, тя изписква. Любовта му към нея се усилва, когато тя разкопчава едно копче на ризата и смръщвайки се, бърка в сутиена си, за да извади монетата. Въпреки че вече е стар, все още се възбужда, като гледа как жените си оправят бельото.