Джон Апдайк - Заека богат

Нелсън вижда лицето на баба си и пита:

— Какво става тук?

Дженис казва:

— Ще ти обясня по-късно, миличък.

Хари му съобщава:

— Двамата с майка ти си намерихме къща, в която ще се преместим да живеем.

Нелсън гледа втренчено първо към единия и после към другия си родител и гушата му побелява, сякаш всеки момент ще се разкрещи. Вместо това той тихичко казва:

— Как само се измъквате. Вие сте двойка артисти, които искат да се измъкнат. Е, добре, майната ви. Мамо, татко, майната ви и на двамата!

И той се връща във всекидневната, където тътенът на барабани и тромпети се смесва с мърморенето на нечути думи, докато двамата с Пру се съвещават в тесния тунел на младия си брак. Момчето се чувстваше изплашено. Чувстваше се изоставено. Нещата излизаха извън контрола му. Заека познава това чувство. Въпреки всички недоразумения между тях понякога има моменти, когато сърцата им може да са на срещуположните краища на една къса метална пръчка, той знае точно как се чувства момчето. Но само защото хората се боят да не останат сами, не означава, че той ще стане голямата, дебела жертва на всички, както каза Мим.

Дженис и майка й се държат за ръце. Когато Дженис плаче, лицето й губи формата си, превръща се в грозното дете, което е била. Майка й казва, вайкайки се:

— О, знаех, че оглеждате къщи, но така и не вярвах, че наистина ще си купите къща, след като имате тази безплатно. Не може ли да направим някаква промяна тук, та да си промените решението, или поне да ме изчакате аз да свикна с мисълта? Въпросът е, че съм прекалено стара, прекалено стара, за да поема отговорност. Момчето не е лошо, по негов си начин, а момичето, ох, не знам. Иска да направи всичко, но не съм сигурна, че ще може. Да ви кажа честно, така се притеснявам за бебето, искам да си спомня как беше с тебе и Нелсън, но колкото и да се опитвам, не мога. Спомням си само, че млякото ти не дойде, така както всички смятаха, и докторът беше толкова груб с тебе, че Фред трябваше да му каже някои неща.

Дженис кима, кима, сълзите блещукат по носа й, колието на шията й подскача при всяко хлипане:

— Може би трябва да изчакаме, въпреки че казахме, че ще подготвим документите, щом се чувстваш така. Поне докато бебето се роди.

Двете се поклащат в някакъв ритъм, стискат ръцете си на масата, докосвайки главите си.

— Направете каквото трябва за собственото си щастие — казва мама Спрингър. — Ние ще се справим. Най-много може да умра, а това може да се окаже благословия.

Кара Дженис да се обърка: лицето й е подпухнало от плач, торбичките под очите й стават синкави от вина. Тя се обляга силно на майка си, отказва се от къщата, моли за прошка:

— Мамо, ние смятахме, Хари беше сигурен, че няма да си толкова самотна с…

— С грижа като Нелсън в къщата?

Корава стара гъска. Той трябва да се намеси, преди Дженис да развали всичко. Гърлото му се стяга:

— Чуй, Беси. Ти го искаше и го получи.

Свободни! Макадамът се изгубва под колелата, докато се издигат над пистата, която се вижда; под заобления, прикован с нитове край на огромното крило зърват стар жълто-кафяв форт. Петролните танкери на Южна Филаделфия се смаляват и заприличват на елементи от дама. Колелата се тресат при прибирането и жестоките фотони неподвижно искрят по алуминия до илюминатора. От бързото изкачване на самолета кръвта им натежава; ръката на Дженис се поти в неговата. Беше пожелала той да седне до илюминатора, за да не гледа тя навън. Под тях има блато, повехнало жълто-кафяво и синьо от солената вода. Хари се удивлява на индустриалните сгради отвъд Делауеър: плоски, посипани с чакъл покриви, широки колкото паркинги, и паркинги, изпъстрени с искрящи автомобилни покриви като подове на бани с инкрустирани бижута. В автоморгите ефектът е почти толкова лъскав. Знакът ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО изгасва. Зад Енгстръмови долита бърборенето на Мъркетови и Харисънови. Всички пиха по едно питие в бара на летището, въпреки че беше единайсет часът сутринта. Хари беше летял и преди, но до Тексас, когато беше в армията, и до Кливланд и Олбани на конференции на дилърите, но никога на такава почивка, на изток към слънцето.

Колко бързо и тихо самолетът „Боинг 747“ изяжда десетките мили отдолу! Ослепителните слънчеви лъчи пътуваха с него през езера и реки за секунди. Зимата е била странно мека по тези места, напук на аятолаха; зеленото на игрищата за голф изглеждаше като живи дискове и овални форми между белите апарати за изхвърляне на топки и по затревените участъци можеха да се видят движещи се прашинки — хора, които играят голф. От тази височина тенискортовете са като плочки от домино, автокината имат формата на ветрило, бейзболните игрища приличат на пръснати пари. Колите се движат неимоверно бавно и в странно съвършенство, като че ли по пътищата имаше релси. Къщите в Камдън се разпръсват, отдръпвайки се, за да разкрият разорано поле или имение с островърха къща и басейн, подобен на око, сгушено в мъгливата горичка; само след минута, докато все още се изкачват, Хари се намира над тъмния килим на Джърси Пайнс, набразден с жълтеникави пътища и петна с отпадъци, но голяма част от него все още не е обезобразен; подобни на вени, бледи, оголени дървета следват стръмнината и потока на водата сред по-тъмните вечнозелени борове, нюансите на съревнование върху земята са ясно различими за едно око, издигнало се на такава голяма височина. Дженис пуска ръката му и издава признаци, че е преглътнала ужаса си.