Джон Апдайк - Заека богат

— Мама като че ли се е примирила. Надълго и нашироко ми разказа как родителите й, които, както знаеш са били по-заможни, отколкото Спрингърови, са им предложили да живеят с тях за известно време и как татко, който по онова време още учел счетоводство, отговорил: „Не, щом не мога да осигуря покрив на жена си, не е трябвало да се женя“.

— Трябва да разкаже тази история на Нелсън.

— Не бих притискала Нелсън прекалено много тези дни. Нещо го измъчва.

— Не го притискам аз, той ме притиска. Направо ме изтика от къщата.

— Може нашето преместване да го плаши. Сега неговите отговорности явно му изглеждат по-истински.

— Крайно време беше да се събуди. Какво мислиш, че си мисли Пру за всичко това?

Дженис въздъхва и въздишката й се изгубва сред огромния шепот на машината, която ги носи. Малки еднообразни отвори над главите им изпускат въздух. Хари иска да чуе, че Пру мрази Нелсън, че съжалява, че се е омъжила за него, и че бащата кара сина си да изглежда глупаво.

— О, сигурно се чуди какво да мисли. Понякога си говорим и тя знае, че Нелсън е нещастен, но все още вярва в него. Въпросът е в това, че Тереза толкова много е искала да се измъкне от своите роднини, че не може да е прекалено придирчива относно хората, при който е попаднала.

— Продължава да крие ментовия ликьор.

— Малко е непредпазлива, но на тази възраст е нормално. Въобразяваш си, че ще се справиш каквото и да се случи и че дяволът не може да ти навреди.

Той успокоително побутва лакътя й със своя, за да й покаже, че си спомня. Дяволът й беше навредил преди двайсет години. Споделената им вина лежи в скутовете им като безопасните колани, пристяга ги, ожулвайки ги само когато се опитват да мърдат.

— Хей, влюбените гълъбчета — силният глас на Рони Харисън се извисява над тях. Той гледа иззад облегалките на седалките им, лъхащ на алкохол. — Обърнете ни внимание, ще се прегръщате вкъщи.

През следващите три часа от бръмчащото пътуване те се забавляват с останалите четирима, разменят си местата, стоят на пътечката между седалките и се разхождат из дългото тяло на самолета, сякаш са в дългата всекидневна на Уеб Мъркет. Поддържат настроението си с питиета и спомени за общи случки, като че ли, ако тишината и забравянето се настанят между тях, балонът на приключението ще се спука и шестимата ще се запремятат в бездната, която заобикаля и носи тръпнещата кожа на самолета. В това объркване Синди изглежда любезна, но отдалечена, като тяхна по-млада сестра или случайна спътничка, споделяща ваканционното им настроение. Тя се изправя на края на свалената си седалка, за да чуе всяка шега; трудно е да се повярва, че външните й форми, облечени в спретнат черен костюм с увиснала бяла вратовръзка, която напомня на Хари за Джордж Вашингтон, имат тайни кътчета, гънки и кожа, и влажни мембрани, където може да се пъхне диафрагма, и че влизането в тези кътчета е целта на неговото пътуване и сигурното предназначение.

Самолетът се спуска, стомахът му се присвива, мощният тексаски глас на пилота им казва да се върнат по местата си и да се подготвят за кацане. Алкохолът е отпуснал Дженис и Хари я пита дали иска да седне до илюминатора, но тя отказва, не иска да гледа, докато не кацнат. През надраскания плексиглас той вижда млечно тюркоазеното море, изпъстрено с лилаво-зелени сенки, които идват отдолу, острови под повърхността. Една-единствена рибарска лодка. След това нащърбена камениста ивица като ръка в ръкава на белия плаж. Малки къщи с надиплени червени покриви се надигат към него. Колелата на самолета простенват, спускат се и застават на мястото си. Прелитат ниско над едно езеро. Замисля се да каже една молитва, но мислите му се пръскат, Дженис търка кокалчетата на пръстите му едно в друго. Къща с ветропоказател, трактор без шофьор, оголели дървета, които са палми, проблясват покрай тях, усещат тътен, лек завой, силно свистене, бучене, което отлита назад, пищящо бучене. Звукът спира, забавят се и един нисък розов терминал се появява пред погледите им, докато самолетът „Боинг 747“ се приближава към него. Пътниците се раздвижват, изведнъж започват да се потят, стискат зимните си палта и ровят за слънчевите си очила на път към изходите. В началото на сребърните стълби, спускащи се до пистата, тропическият въздух, топъл, влажен и всеопрощаващ, съставен от тънки малки кръгчета, удря лицето на Хари като от пулверизатор, но Рони Харисън разваля момента, като ясно възкликва зад ухото му:

— О, Боже, това е по-готино дори от свирка!