Алек Попов - Черната кутия

Псето обаче си кесеше до оградата, върху която грееше гигантско изображение на индиански вожд. Чакаше ме, при това доста нетърпеливо, ако се съдеше по мърдането на ушите. Добре де, промърморих, идвам, идвам... Не ми пука кой си, само ме заведи! Заключих колата и го последвах.

Чак сега забелязах голямата метална порта, замаскирана под графитите. Отстрани зееше тесен процеп. Пуделът скочи вътре. Пратих прощален поглед към Голямата бяла лейди. Не бях сигурен, че като се върна, ще я намеря отново. Ако се върнех въобще...

Посрещна ме остър грак. Десетина сребристи гарваноподобни птици бяха накацали от другата страна на оградата като стражи. Широка алея от изметнати бетонни плочи водеше към изоставен пристанищен терминал. Кучето изтича напред, обърна се и излая почти беззвучно. Тръгнах след него.

Червеното бижу на Даян лъщеше в подножието на камара от ръждясали контейнери, струпани край брега. Недалеч беше паркиран очукан микробус. Няколко птици прелетяха над главата ми, огласяйки околността с тежкия си грак. Арката на стария кран, обкрачила полуразпадналия се кей, беше побеляла от изпражнения. Пуделът се стрелна под нея и заподскача по изгнилите подпори, които стърчаха от водата. Застана на края на кея, изджафка три пъти и се разсея във въздуха като облаче бяла пара.

Отсреща лежеше малко островче, обрасло с гъста гора. По-голямата част от него вече тънеше в сянката на късния следобед. Внезапно между дърветата проблесна самотен прозорец. Присвих очи и различих контурите на голяма кула от червени тухли, обляна в последния сноп лъчи, пробил сгъстяващите се на хоризонта облаци.

Смрад. Първото, което ме лъхва, е ужасна тежка смрад с дъх... може би на туткал. Откъде се е взела? Не знам. Нямам идея къде се намирам. От тавана висят кафяви късове мазилка като парчета сгърчен пергамент. Усещам, че някой ме наблюдава. Извръщам глава, при което ме пронизва остра болка в основата на ухото. Сините очи светят със сух блясък. Тя седи върху голо метално легло, облечена само в груба конопена риза, подобна на чувал, с широко изрязани дупки за главата и ръцете. Минава близо минута, докато възприема следващия детайл: дебелата верига, която свързва нежната й шия с рамката на леглото.

„Сори, миличък!“, сякаш казва лицето й, без да помръдва устни.

Установявам, че съм проснат върху ръждива пружина, а китките и глезените ми са омотани със сивкаво-сребриста лента, по която тече надпис „Slvertape“. В спомените ми изниква зачервената физиономия на Хю Мерит, с когото колегите ми или друг неизвестен злосторник се бяха погаврили. Дали не съм жертва на сляпото му отмъщение? Очаквам всеки миг да екне ехидният му смях. Но долавям само бумтенето на сърцето си като старо кюмбе, пламтящо във ветровита зимна нощ. Разбърканите стъкълца на паметта ми се наместват. Мутрата на Хю Мерит приема благородните очертания на индианския вожд. Портата се отмества с глухо стъргане и червената количка потъва в задръстения с отломки двор. „Изтървах го!“, върти се в главата ми, докато вратата се връща обратно. Тогава забелязвам процепа, който се открива зад ухото на вожда. Да става каквото ще, викам си, хлътвам вътре. Спомням си само острия грак на птиците: сякаш някаква завеса се раздра! Някой ме прасна отзад.

И това беше всичко.

- Ти сигурно си Даян?

- А ти кой си? - долита плах глас.

От бялото й лице струи наивно любопитство, което сякаш няма нищо общо с драматичната ситуация. Гърдите й надзъртат от широките прорези под мишниците, обли и твърди. Усещам подло надигане в панталоните. Точно сега ли? За бога, man , та това е гаджето на брат ти! Харесва ти, че е окована, а? Гад с гад! Не си по-добър от оня задник Мерл, да знаеш! Правя опит да се обърна по корем, за да скрия компрометиращата издутина. Металните ленти на пружината жалостиво стенат. Даян ме гледа втренчено.

- Аз съм братът на твоето гадже.

Лицето й се оживява.

- Енгъс ми е разказвал за теб!

- Така ли?

- О, да! Много се гордее с теб... Как ме намери?

Как ли? Който търси, намира. Или го намират.

- Сам ли си? - нетърпеливо подпитва тя.

- Спокойно, брат ми знае къде сме!

Е, поне не се търкаля наоколо, овързан със Silvertape. Докато се движи, винаги ще има надежда. Но си давам сметка, че указанията, които съм му дал, са доста мъгляви. Внезапно ме пронизва коварна несигурност.