Алек Попов - Черната кутия

- Направо, по-бързо! - изкомандвам.

Макар че вътрешно почти съм се отказал. Е, майната му! Чудо голямо. По-добре да вървим да търсим татко. Яркият заден капак на миникупъра неочаквано изплува някъде пред нас.

- След него! - нареждам на шофьора.

Той извръща леко масивния си черен профил.

- Забранено ни е да го правим, сър.

- Защо, какъв е проблемът?

- Rules are rules. Ще ми кажете ли накъде отиваме?

Мръсникът натиска предупредително спирачката. Дистанцията бързо се увеличава. Губим го. Ровя панически в портфейла си и му тикам 20 долара през прозорчето. Дръпва ги като автомат. Копеле! Вероятно изобщо няма такова правило. Но сега едва ли ще тръгна да проверявам. Направил си е сметката.

Скоростта плавно се покачва. Миникупърът пак кацва на мушката.

Измина близо час и никой не се появяваше: нито Мерл, нито брат ми, нито псетата. Ставаше ми все по-криво. Бях довлякъл хаоса в подредената къщичка на Нед. Колко неща се бяха променили оттогава! Не само в личен, но и в обществен план. Стачката на кучешките разводачи беше разлюляла дори борсовите индекси! И кой стоеше в дъното на всичко това? Един малък българин, който се бе вмъкнал в Голямата Ябълка и дълбаеше напосоки като заблудено червейче, търсейки семката на американската мечта...

Не знам дали не сбърках, като разказах на Нед за срещата ми с Ексман на бензиностанцията. Винаги съм смятал, че той е наясно със себе си по този въпрос. Още от мига, когато черната кутия беше дошла по пощата. Никога не се е колебаел да приеме истината, че баща ни е мъртъв. Това като че ли му беше помогнало да порасне. И да живее по съответния начин, като голям човек. Да не хленчи, да разчита само на себе си и да върви напред. Резултатът беше налице. Той е завършена личност. Докато аз така и не успях да го погреба. Все ми се струваше, че ще изскочи отнякъде. Усещах присъствието му дори още по-натрапчиво отпреди. Уповавах се на авторитета му. Търсех одобрението му за щяло и нещяло. Цели петнайсет години, през които сякаш отказвах да порасна. Като всички останали в родината. Комунизмът беше погребан официално. Но никой не искаше да повярва, че наистина е умрял. Продължаваха да се озъртат. Хем помени правят, хем свещи за здраве палят.

„Ама къде се дяна тоя Нед, по дяволите!“, започвах да нервнича.

Хубаво си мислех да замина някъде другаде. По-далеч от всички бащи! Вместо това, налапах въдицата още по-дълбоко. Дори формално вече бях под попечителството на брат ми, който беше гарантирал пред емиграционните власти, че ще ме поеме , докато си стъпя на краката. Да ме поемел! Сякаш съм невръстен... Когато ме посрещна на летището, прегърнахме се, метнахме багажа в огромното такси и се запровирахме през трафика, а чудовищните конструкции на мостовете се източиха пред погледа ми, изведнъж осъзнах, че съм пристигнал там, където баща ми трябваше да ме чака преди 15 години. Че това е пътуването, което смъртта му беше отложила.

Смъртта, която упорито отказвах да приема.

Тъкмо се канех да звъня на Нед, когато малката червена Nokia на Даян завибрира на пожар. Бях забравил да я върна на Мерл, за което не съжалявах ни най-малко, и в момента я използвах като средство за връзка с брат ми. Чудех се дали ситните камъчета, инкрустирани в панела, струват нещо...

- Пич! - долетя гласът му. - По петите съм му, бързо тръгвай!

- Какво става, къде си?

- В едно такси. Пресичаме Харлем Ривър по моста Вашингтон. Той се движи с купъра на Даян. За малко да ме прекара! Насочваме се към Бронкс.

- Как да стигна дотам? - паля трескаво.

- Излез на Бродуей и карай до 181-ва, завий надясно и все направо.

- А после?

- Ще ти звънна...

Не ме е лъгала интуицията значи. Копелето сигурно имаше причина да се измъква по този начин. Да видим къде си я скрил, мръснико! Какво си мислеше? Че ще махна с ръка и ще се пръждосам? Няма да стане. Не можех да приема, че просто се е изпарила от живота ми. Така както се беше изпарил татко. Губиш го изведнъж, сякаш е пропаднал в дупка. Това е, край! Животът продължава. Дори да повярваш, един ден призраците ще се събудят. Не исках да срещам повече призраци! Щях да отида до края на дупката и да надзърна вътре.

Каквото и да имаше там.

Мостът над Харлем Ривър е доста безличен за разлика от стоманения звяр, опънат над Хъдзън. Отсреща се разкрива безрадостният пейзаж на Бронкс. Нямах идея накъде да продължа и благоразумно отбих на една бензиностанция.

Брат ми се обади след няколко минути.