Алек Попов - Черната кутия

Щях да падна. Погледът ми се плъзна по рафтовете, сякаш търсеше опора. Закачи се за томчетата на Ницше, после се натъкна на Сосюр. „В името на Сосюр, вуйчо! Не прави това с мен!“, отекна писъкът на Даян в главата ми.

Негодникът явно беше преценил добре ефекта от думите си и се спотаи в ъгъла като огромен дебел котарак. По-късно вече си дадох сметка, че в него всъщност преобладаваха котешките черти, независимо че беше свързал живота си с кучешкия род. Вероятно това бе причината за инстинктивната неприязън, която хранеше към всички псета, и източникът на перфидната му жестокост. Но тогава мислех само за Даян... Лъжеше ли ме, не ме ли лъжеше?

- Искам да говоря с нея! - заявих високо и нервно.

- Боя се, че това е невъзможно - Мерл поклати тъжно глава.

- Защо!? Къде си я скрил?

- Точната дума е: настанил. Съжалявам, че трябва да ти го кажа. Но това е истината. Даян е много болна. Слава богу, има периоди на просветление, които траят понякога доста дълго, но рано или късно кризата идва. Особено ако не си пие лекарствата. И тогава... единственият изход е да бъде настанена. Някъде, където ще се грижат добре за нея и няма да й позволят да навреди на себе си или на околните. Но най-вече на себе си! Сигурно си забелязал белезите по тялото й? Случи се преди десет години. Тогава се занимаваше с изкуство. В проклетия Гугенхайм гостуваше изложба на виенските акционисти. Някой си Гюнтер, Гюнтер... - повтори той. - Не Грас! Грас е писател. Този е шарлатанин. Перверзен маниак! И тя решила да му подражава: с едно швейцарско ножче, съвсем сама... Европейски дегенерати!

- Мога ли да я посетя? - попитах плахо.

- Изключено! - отсече Мерл. - В момента се стабилизира. Всяка нова емоция само ще влоши състоянието й. Но мога да те уверя, че не й липсва нищо. Да, много реномирано заведение.

- Само да я зърна! - примолих се.

- Не - беше непоколебим.

- Може би след като се стабилизира? - не се предавах.

Той ме изгледа втренчено.

- Тогава изобщо няма да те познава - бавно продума той. - Нито пък ти нея. Всеки път излиза оттам напълно променена. Нито мислите, нито чувствата, нито вкусовете й вече са същите. Дори визуално, бих казал, не е същата. Съвсем нов човек! Сори. Знам, че ти е тежко. Предполагам, че изпитваш нещо към нея. Не можеш да си представиш обаче какво значи всичко това за един баща!

- Даян ти е дъщеря!!

- Единствена - брадичката му потрепери. - Майка й почина преди доста време. Отгледах я сам...

Напуши ме горчив смях като тежък, задушлив газ. Беше ме пратила за зелен хайвер. Пак! Но в сърцето ми нямаше гняв. Нито преливаше от наранена гордост. Бих ѝ простил всичко. Мъчех се да си представя каква е била преди и каква ще бъде след няколко месеца. Да си припомня лицето й, преди да заспи. Може би бях пропуснал да забележа нещо важно?

- А случайно да знаеш къде е колата й? - подхвърли Мерл.

„Колата ли?“, не можах да превключа веднага. Стори ми се нещо толкова странично и незначително, че машинално извадих ключовете и ги оставих на масата. Казах му къде сме я прибрали.

- Ммм, много добре... - примлясна той, като побърза да ги прибере. - Тя е много привързана към малката си количка.

Някаква мисъл шавна в мозъка ми, но се скри, преди да съм я хванал.

- Малко ми е неудобно да повдигам въпроса... - продължи той с лукави извивки, сякаш замяташе ласо, - но ми се виждаш свестен тип, който не би задържал нещо чуждо. Преди да избяга, Даян взе известна сума, немалка сума, всъщност зависи от гледната точка, която принадлежи на синдикалната каса. Не й е за пръв път. Та, ако имаш представа къде може да са тези пари?... Лечението й струва цяло състояние!

Деловият обрат на разговора леко ме озадачи. Не ставаше дума толкова за парите, колкото за някаква частица от нея, която все още ми принадлежеше. Нашата обща сметка. Нещо ми подсказваше да не бързам да я закривам.

- Съжалявам, но ще трябва да се обърнете лично към нея.

- В момента не е особено контактна - изсумтя той и след като се убеди, че няма да изкопни нищо повече от мен, въздъхна: - Както и да е... Може пък и да си спомни къде ги е скрила?

Долових скрита заплаха. Мерл се изправи и почти ме изтика от стаята с шкембето си. Нещо се движеше зад бледото му отпуснато лице. Беше бесен, усещах го. Излъчваше тъмна тектонична енергия, която можеше да се отключи всеки миг. И тогава изведнъж прозрях, че няма нещо, което да не беше способен да извърши... Побиха ме тръпки.

Той ме изпрати до входа и остана да гледа след мен.

- Ей, Енгъс - настигна ме гласът му по пътеката. - Зарежи кучешкия бизнес! Не си струва...