Алек Попов - Черната кутия

- Не си ли на работа? - попитах с известно неудобство.

Все пак беше зает човек и не ми се щеше кариерата му

да страда заради моите житейски неуредици.

- Взех си малко отпуска - кратко отвърна той.

Паркираме зад ъгъла, за да не се набиваме на очи.

Улицата изглежда тиха, с доста зеленина, което е рядкост за този общо мрачен район на Ню Йорк. Мерл обитава тухлена четириетажна къща с тясна фасада, почти неотличима от останалите в редицата. До стълбището има табела с кокетен надпис „Happy Dog Inn“ и фризирана пуделска муцуна. Щорите са спуснати.

- Какъв е планът? - интересува се брат ми.

Откакто съм в Ню Йорк, за пръв път правим нещо заедно.

- Ще чакаш тук - инструктирах го. - Ако не изляза до един час, викаш полиция, разбра ли?

Долових известно разочарование, явно се беше наточил за екшън. Обаче нещо ми подсказваше, че Даян не е тук. Нямаше смисъл да се пъхаме и двамата в устата на вълка. Или поне не още. Опитах се да му обясня, че така ще бъда много по-спокоен. Отивах на дипломатическа мисия.

- И какво ще му кажеш? - попита той.

- Още не знам.

Наистина не знаех.

- Окей, ще ти пазя гърба - кимна той. - Успех!

Във вътрешността на къщата отекна радостен лай. Напразно слухтях да чуя камбанката на звънеца. Натиснах го повторно. Последва идентична серия от звуци. Дадох си сметка, че звънецът е програмиран да джафка като куче, което ми се видя крайно безвкусно. След малко дочух тежки стъпки, масивната врата се отвори и на прага цъфна самият Мерл с един от рошльовците си под мишница, омотан в нещо средно между халат и хавлия.

- Какво обичате? - той присви изпитателно очи.

- Търся Даян - казах.

- Кхъ... - Мерл извади от джоба си голяма измачкана кърпа и си избърса носа. Имаше вид на човек, изтикан в периферията на живота. Голямата му бяла глава беше почти плешива, а под очите му висяха морави торбички. - Ние май сме се виждали вече?

- Да, преди да ми свиете кучето! - отвърнах настъпателно.

- Ти сам си го загуби - махна с ръка той. - Ние го намерихме.

Не ми се спореше по този въпрос, а доколкото усещах -на него също.

- Дошъл съм заради Даян!

- Разбирам, значи ти си този... Енгъс, нали?

- Аз съм.

- Очаквах те.

Той източи късия си врат през вратата, огледа инстинктивно улицата и ме покани да вляза. Неясна тревога прониза стомаха ми, но мисълта, че брат ми все пак е наблизо, ми възвърна самоувереността.

Общото впечатление за безвкусица се задълбочи при вида на кучешките портрети в кръгли златисти рамки, оцвъкали синкавите стени. Пекинезите се бяха подредили върху издутия бежов диван и следяха с жив интерес движенията на кльощав индивид в лилаво копринено елече, от което стърчаха ножици и гребени. Мъжът старателно подкастряше косматите уши на антрацитночерен кокер, застинал като сфинкс върху ниската бяла масичка с барокови крачка.

- Нашият фризьор, Клайн - кимна Мерл. - Адски способно копеле! Но за съжаление нямаме много клиенти в момента - въздъхна той със стаен укор, наведе се и пусна кучето.

То изтърча веднага на дивана и се сгуши в другите.

- Насам - той отвори една врата.

Стаята, в която се озовах, нямаше нищо общо с претенциозния салон. Сякаш бях минал зад кулисите на сцена. Край стените се издигаха шкафове с книги. Масата беше отрупана с джунджурии, събирали се вероятно с години. Мерл се друсна на продъненото кресло в ъгъла и ме покани с неопределен жест да се разположа, където намеря. Предпочетох да остана прав.

- Къде е? - попитах нетърпеливо.

- Моля? - опули се той.

- Знам всичко, Мерл! - предупредих го. - Няма да ти позволя да я нараняваш повече. Пусни я!

- Нищо не знаеш... - изпъшка той.

- Напротив! - извиках. - Злоупотребил си с едно сираче по най-гнусен начин! Опропастил си ѝ детството, сега се опитваш да й отнемеш и останалото. Този път обаче няма да ти се размине. Не и толкова лесно! Аз държа на нея!

- Затова ли я държиш на каишка?

- Какво?! - стори ми се, че не съм чул добре.

- Държал си я на каишка - спокойно повтори Мерл. -Слагал си й намордник, сипвал си разслабителни в храната й...

- Как не! - прекъснах го, вън от себе си. - Това може да хрумне само на теб, изрод такъв!

- ... заключвал си я за парното - невъзмутимо продължи той, - водил си непознати мъже да се сношават с нея срещу заплащане. Да изброявам ли? Както виждаш, аз също знам някои неща.

- Кой го казва!?

- Самата Даян. Прибра се вчера, обляна в сълзи, едва успяла да избяга от прехваленото ти гостоприемство.

- Глупости!!!

- Точно така, глупости! - съгласи се неочаквано Мерл. - Като тези, дето ти е наговорила за мен.