Алек Попов - Черната кутия

- Видях татко... - внезапно изтърсва Анго.

Рязко дръпвам от сламката: газираната течност изпълва синусите ми и проканва през носа. Той ми подава невъзмутимо салфетката, в която току-що е избърсал мазните си пръсти.

- Имаш предвид баща ни?!

- В известен смисъл... - потвърждава Анго уклончиво. - На връщане от Филаделфия. Забих се в един пущинак. Бензинът ми свърши, спах в колата, а на сутринта открих съвсем наблизо бензиностанция. Той беше там.

- Татко?!

Срещам блуждаещия му поглед.

- И да, и не. Самото място беше много особено. Сякаш бях минал в друга реалност. Тази бензиностанция... Имах чувството, че съм я сънувал някога.

- Той ли беше, или не? - прекъсвам го.

- По е сложно - въздъхва той. - Менеше се. Като отражение върху вода. В един момент е той, в следващия - чужд човек. Сигурно ти се вижда смахнато?

- Защо просто не го попита?

- Какво по-точно? Кой си ти? Доста е тъпо, не мислиш ли? Освен това не ми се щеше да развалям магията. Харесваше ми да си представям, че пак сме заедно. Нищо друго не ме интересуваше. Нито как го е направил, нито - защо. Дори не ми хрумваше да го съдя. Давах си сметка колко кратък е този миг и не исках да го пропилявам в ненужни обяснения.

- А той... как се държеше?

- Нормално - свива рамене брат ми. - Седяхме на верандата, пихме кафе, запозна ме с жената, с която живее. После ме заведе до езерото и направихме едно кръгче с лодката му. Очевидно е заможен. Бензиностанцията му е по-скоро като хоби. Иначе консултира разни компании. Може би това обяснява донякъде защо не ми взе никакви пари, нито за бензина, нито за маслото. Изведнъж се притесни. Като че ли искаше да ме отпрати час по-скоро. Струва ми се, че това имаше някаква връзка с идването на шерифа. Доста неприятен тип!

- Но кой е бил този човек!?

- Не знам. Шерифът го нарече мистър Ексман.

- Ексман!! - подскачам. - Сигурен ли си?

- Да, разбира се. Защо?

- Къде се намира тази бензиностанция?

- Да пукна, ако си спомням! - повдига рамене брат ми. - Всичко ми е като в някаква мъгла.

Той измъква парцалива карта от жабката и я пльосва на таблото. Пръстът му пълзи несигурно по брега на Онтарио. После отскача на изток.

- Може би някъде тук. Но пътят не е означен.

- Слушай! - подхващам възбудено. - Трябва да ти кажа нещо...

В огледалото се мярка внушителна фигура с папийонка, подбрала цяла сюрия рошави палета като квачка. Пресича улицата и свива зад ъгъла.

- Мерл току-що излезе! - сръгва ме Анго. - После ще ми разкажеш.

Не помръдвам.

- Какво ти става? Ще го изтървем! - почти насила ме избутва навън.

„Ексман! Ексман!“, звъни в главата ми.

Ще ми се да изтичам обратно до колата и да изкрещя: „Аз също го видях!“ Но продължавам да се тътря подир издутия гръб на Мерл сякаш по инерция. Да, аз наистина го видях! Отказвах да го приема, разбира се. Закопах го в най-далечния кът на съзнанието и старателно го затъпках. Баща ми е мъртъв от 15 години. Край. Точка. Никога не съм поставял този факт под съмнение. Никога не съм допускал, че в кутията може да има нещо друго освен праха му. Бях затворил тази страница от живота си. Бях пораснал изведнъж. Но повече не мога да се правя, че то-ва не се е случило. Вече знам, че не е било халюцинация. Мъжът, когото видях онази нощ... Мъжът, когото Сорос наричаше Ексман...

Беше татко!!!

Каквито и пластични фокуси да беше приложил, нищо не можеше да изличи истинските му черти. И колкото по-дълго се взирах, толкова повече се избистряха. Като удавник, който се издига от тинестото дъно на миналото. Тънките линии на шевовете, прозиращи под кожата му, избледняват, зоните на лицето му се връщат по местата си. Искам да извикам „Татко!“, но нещо ме е стиснало за гърлото.

Дребният тип с качулката изниква сякаш изпод земята.

Без да обели и дума, Мерл му връчва поводите на стадото си, онзи пъхва връзка ключове в ръката му и отминава по алеята в лек тръс. Става за секунди. Мерл прецапва през тревата и се промушва с неподозирана пъргавина между профучаващите в двете посоки коли, сподирен от гневните им клаксони. От другата страна на шосето е паркиран червен миникупър. „Ще го изпусна!“, блясва в мозъка ми. Докато звънна на Анго, докато той се дотъркаля, онзи отдавна ще е отпрашил. Озъртам се за такси, без излишни илюзии, тъй като по принцип шофьорите избягват този район. Малката количка вече е дала мигач, дебне да се включи в трафика. Най-неочаквано от близката пряка се подава жълт нос. Махам отчаяно, огромният форд спира и се мятам на задната му седалка. Червената задница обаче е изчезнала.