Алек Попов - Черната кутия

- Къде си?

Казах му, че съм минал моста.

- А ти къде си?

- Около Мот Хевън...

- Не ми говори нищо! - прекъснах го.

- Карай на юг по шосе 87.

- Май съм го подминал... - отбелязах, озъртайки се.

- Ами обърни.

- Не може.

Последва кратка консултация, предполагам с шофьора на таксито.

- Добре тогава, мини отгоре. Качи се на 95 и карай все направо до Уест фармс, после дай на юг по Брукнер Авеню. Ние идваме отдолу.

Отгоре, пък отдолу... Може би щеше да бъде най-разумно да ги изчакам да стигнат донякъде и тогава да отида. Въпреки това изпълних добросъвестно указанията. Магистралата пресичаше целия Бронкс. Около Уест фармс обаче се замотах. Влязох в някакви въртележки и съвсем му изгубих края. Когато най-сетне се измъкнах, вече пердашех по някое си Тремонт Авеню и тогава брат ми отново позвъни.

- Чакам те на ъгъла на 141-ва и Локуст Авеню.

- Къде е това, по дяволите? - изпъшках отчаяно.

- Порт Морис - произнесе ниско той. - 141-ва е пряка на Брукнер. Завиваш надясно... Сори, наляво, към брега. Много е просто!

- Там ли е клиниката?

- Аз съм там. Чакам те. Побързай!

Имаше нещо в гласа му, което ме изпълни с мрачни предчувствия.

Направих справка за курса на първата бензиностанция. Навъсеният пуерториканец категорично отказа да общува с мен, преди да се изръся седем долара за карта на Бронкс. Както предполагах, наложи се да мина обратно през въртележката, но този път като по чудо уцелих верния изход. Колкото по на юг слизах, толкова по-унил ставаше пейзажът. Мяркаха се разнебитени, опушени фасади, прозорци и витрини, заковани с шперплат, по които висяха прогнили чаршафи с надписи „For sale“. Димяха съмнителни инсталации с вид на фабрики за изгаряне на отпадъци. Хрумна ми, че никоя уважаваща себе си медицинска институция не би се установила сред тази постиндустриална пустош.

Локуст Авеню беше забутано в най-долния ъгъл на Бронкс. Последната улица от страната на Ийст Ривър, притисната между ред неугледни сгради и стена от грозни метални и бетонни заграждения, нашарени с апокалиптични графити. Зад тях надзъртаха корпусите на стари фабрики, складове, ръждясали кранове и цистерни, задръстили крайбрежната ивица. Във въздуха плуваше сладникава воня. На пресечката със 141-ва, в изтърбушено кресло дремеше сбръчкан старец с цвят на мушмула, стиснал в устните си крива черна пура.

От брат ми нямаше и следа. Нито от червения мини-купър.

Мина ми през ума, че може би не съм запомнил добре адреса.

В момента нямате връзка с този номер... информира ме безстрастен запис. Мамка му! Изчаках няколко минути, без да гася двигателя, и го набрах отново. Но резултатът беше същият. Реших все пак да проверя по останалите ъгли. Слязох десет улици по-надолу, подминавайки цяла галерия от образи, утаили се в дъното на социалната йерархия. После се върнах обратно. Старецът продължаваше невъзмутимо да мижи срещу слънцето, чиито лъчи вече едва прехвърляха оградата срещу него. Пробвах пак да се свържа с брат ми и отново се натъкнах на задгробния глас на механичния оператор.

Долавях стаената враждебност на улицата. Погледите зад блиндираните витрини на малките магазинчета. Някой беше запалил боклукчийска кофа, от която преливаше тежък жълтеникав пушек. Нямах особен избор. Излязох от колата и отидох до стареца. Не ми се струваше особено адекватен, затова се постарах да формулирам въпроса си пределно ясно и просто.

- Да сте видели, сър, голямо жълто такси, от което слиза млад мъж? Доста слаб...

Не ми отговори, само смукна дълбоко от пурата си. Но тя беше угаснала.

Тогава го попитах дали не е видял малка червена количка, от която слиза дебел възрастен мъж. Това, изглежда, му се видя адски смешно, защото прихна да се хили сипкаво и неприятно, оголвайки едрите си металически зъби.

Чак сега забелязах, че той всъщност беше тя.

Не знаех какво да правя. Да стърча по ъглите, ми се струваше безполезно и със сигурност не беше безопасно. Нямах идея какво се е случило. Премятах различни варианти в главата си, но никой не беше особено утешителен. Върнах се в колата и заключих вратите. Ако не се появи до половин час или не се обади, мислех си, ще викна ченгетата. Дано не е твърде късно.

И тогава го видях.

Белият пудел изникна сякаш изпод земята, изправи се пред колата и се втренчи в мен. След като се увери, че е привлякъл вниманието ми, изприпка до оградата от другата страна на улицата, клекна на задните си лапи и отново ми хвърли дълъг тревожен поглед. Беше снежнобял с бухнала козина като пухче и топли розовеещи очи. Пуделът на Даян, хрумна ми! Не, глупости! Нима отново щях да ѝ се вържа на измишльотините?