Алек Попов - Черната кутия

- Типичен пример за синдром на корпоративния срив! -подхваща Бланко. - Компаниите са като семействата: петнайсет години е оптималният срок на съжителството. По-нататък партньорите започват да трупат неприязън и огорчение, докато накрая така се намразват, че подсъзнателно търсят начини да се унищожат.

- Млъкни, тъпако! - прекъсва го Мей. - Ти откога работиш тук, а? Може би също си пипнал този синдром? Ти и глупакът до теб! Лоялен бил, а? - прави широк жест към мен. - Предвидим, стабилен. Можело да се разчита на него. Team-worker , а? Да, чудесен тим е спретнал! И какво сега, колко милиона искаш? Пет, десет, сто!!!

- Мей - отбелязвам колкото се може по-спокойно, - характерът на твоите предположения напълно издава низката ти природа. От лошо тесто си замесен, колкото и да се гордееш с произхода си. Аз не съм алчен и ще ти го докажа. Нито драпам за постове, макар че какво би казал, ако поискам да седна в креслото ти например? Но вече не ми пука. Искам единствено свободата си. Това ще ви струва ни повече, ни по-малко от 1 000 000 долара. Едва ли ще ви затрудни особено.

- И как ги изчисли? - злобно процежда Мей.

- Заповядай, увери се сам. Направи сметка колко ще ти струва, ако попадне в папките на прокурора Шпицър. Ако прецениш, че искам твърде малко, можем и да го обсъдим. На мое място, сигурен съм, щеше да прибавиш още някоя нула. Но това не е в моя стил. Не смятам да вегетирам цял живот върху торба лесни мангизи. Действа разрушително на морала и здравето.

- А Курц? - подхвърля Лейланд.

- Както добре знаете, Курц вече няма нужда от нищо. Той е над тези неща. Но аз ще се постарая името му да не бъде забравено. Отсега нататък ще заделяте 1 процент от печалбите си в специален фонд - „Леополд Курц“. Средствата ще отиват за консултации про-боно в полза на профсъюзите, които ще им помогнат да отстояват по-добре правата на трудещите се.

- Курц е поискал това?! - зяпва Лейланд.

- Предполагам, че би бил доволен... - кимвам неопределено. - А сега, джентълмени, позволете ми да се оттегля. Мей, давам ти два дена да преведеш парите. Лейланд, Бланко, благодаря ви, че все пак се застъпихте за мен. Надявам се, че това няма да се отрази негативно на кариерата ви. А ти, Бланко... посмали пламъка! Не гори толкова, за да не изгориш. Разбра ли ме? Доскоро!

„Eгa ти пичът! Направи го! - ликувам вътрешно, докато крача към вратата. - Каза им всичко! Господи, не мога да повярвам. Сега или ще ме убият, или...“ Но не ме убиват. Само зяпат подире ми с увиснали челюсти. Гушата на Цар Пеликан се е спихнала като празна мешка.

Двойната палисандрова врата се събира зад гърба ми с глух тътен.

Секретарката на Мей, суховатата Мъртъл, ме наблюдава със смесица от боязън и любопитство. Нищо чудно да е подслушвала по интракома.

- Чао, Мъртъл! - изпъвам показалец и го свивам красноречиво: пуф!

Минавам покрай охраната, двама чернокожи с гладко обръснати черепи и тъмносини блейзъри. Единия съм го мяркал често, дори съм запомнил името му.

Hi, Дон, викам. Свалям фирмения лаптоп от рамото си и го окачвам върху неговото. Прочистил съм хард диска от следите на personality- то си, включително от музикалните файлове. Нищо не оставям. Нищо не взимам. Освен малко кеш.

Внезапна лекота.

Спомням си мига, когато се простих завинаги с тежката пощаджийска чанта, преди да замина за Америка. Тогава разбрах, че някаква част от живота ми приключва, за добро или зло. Дори изпитах жал към широката стара чанта, преливаща от пликове и вестници. Отсега нататък щеше да се клатушка на хълбока на някой друг. Бях я заменил с лаптоп, който ставаше все по-малък и по-лек с течение на годините, но въпреки това продължаваше да напомня за себе си. Ето, че се разделям и с него. Вече сигурно няма да ми се налага да нося нищо. Сам по себе си този факт говори за известен напредък.

Докато вървя по Авеню ъв Америкас, усещам лепкавата нишка, която се източва зад гърба ми като ластик и ме тегли назад. И същевременно - празнота, сякаш са ми направили промивка и са изпомпали тонове гъста каша от червата ми. Постепенно ускорявам ход, затичвам се, нещо прави „прас!“ зад гърба ми и се изстрелвам напред като ракета. Лицата на минувачите хвърчат край мен като листовки, разпилени от вятъра.

Край, свърши се!

Давах си сметка, че това е отчаян ход, но в крайна сметка не ми оставаше особен избор. Умбрела се смили и ми даде адреса на Мерл. Вероятно, за да й се махна от главата. Кралят на догстерите живееше в горната част на Манхатън, в анклава от стари градски къщи, заключен между 140-а и 147-а улица и между Амстердам и Сейнт Никлас Авеню. Отидох към 10,30, казаха ми, че по това време се занимава с тоалета на пекинезите си и със сигурност ще го намеря. Брат ми се нави да дойде с мен, което ме зарадва и учуди едновременно.