Алек Попов - Черната кутия

МИЛИ, ИЗЛИЗАМ ДА РАЗХОДЯ ЛИЛИ

Бележката стоеше върху бара, надраскана с едри широки букви. Ядосах се: толкова ли не можеше да ме изчака да се събудя! Елементарна предпазливост. От няколко дена ми мрънкаше... Имала нужда от глътка въздух. На ти сега! Обхвана ме гадно предчувствие. После си казах: не ставай параноичен! Всичко ще бъде окей. Реших да направя нещо за закуска, докато чакам. Сложих четири яйца на печката и засякох три минути...

Ослушвам се да чуя стъпките ѝ. Но ето, минава половин час, а нея я няма. Водата е извряла, яйцата подскачат по сухото и нажежено дъно. Изпуснал съм ги! Къде си, Даян? Къде си, скъпа?

Пробвах да я търся на мобилния, но беше изключен.

Малко по-късно го открих, забравен върху камината. Имаше шанс да се е забила по магазините на Амстердам Авеню. Можех да го повярвам. Колкото и лекомислено да бе това поведение, все пак беше за предпочитане пред всяка друга възможност. Яйцата бяха посинели от варене. Изядох две, с малко майонеза и бира. Надявах се алкохолът да притъпи тревогата ми, но всъщност само я размъти...

Не ме свърташе вкъщи, слязох на улицата. Заозъртах се в двете посоки. Струваше ми се, че ще се зададе отнякъде всеки миг. Скоро обаче се простих и с тази илюзия. Отскочих до гаража на 72-ра, където бях скрил червената й количка. Там си беше. Поседях вътре няколко минути, вдишвайки жадно остатъците от уханието й. После се сетих, че Даян нямаше ключ и ако случайно се е върнала, ще трябва да виси пред входа. Хукнах обратно, но нея, естествено, я нямаше. Вече не се съмнявах, че ония изроди са я спипали. Знаех си, беше твърде хубаво, за да трае по-дълго. Всичко на този свят се плаща.

Най-вече щастието!

Поляната гъмжеше от народ. Цялото бюро беше тук заедно с много от редовите членове. Бяха надонесли храна, термоси с кафе и хладилни чанти с безалкохолни и бира. Дрънкаха китари. Доброволците, които доскоро събираха подписи, сега канеха минувачите да се присъединят към купона. Хората на каишката може би имаха повод да се веселят, но аз не бях част от празника им. Промъквах се край дърветата с мрачно, напрегнато лице като диверсант.

Не ми беше лесно да се реша на тази стъпка. Съзнавах, че бях дезертирал от борбата в името на индивидуалното си щастие. Никога не бях възприемал сериозно нито каузата им, нито професията им. И все пак не виждах кой друг можеше да ми помогне в тази ситуация. Бях обърнал две-три питиета за кураж преди това, бях съчинил някакво нелепо оправдание, но изведнъж почувствах, че не мога да направя и крачка по-нататък. Толкова тъпо ми стана! Стърчах зад един храст в периферията на поляната и гледах. Може би щях просто да си тръгна, ако съдбата на Даян внезапно не ми се беше разкрила с потресаваща сила. Мярна се сянката на зловещата кула, после видях и самата нея, зъзнеща в тъмната шахта, чисто гола, обкръжена от ръмжащи, свирепи морди. Раните по тялото й отново цъфтяха, а кръвта се смесваше със сълзите й.

„Енгъс! Енгъс!“, кънтят воплите й.

- Енгъс! - сепна ме дружелюбен глас.

Обърнах глава: Натали, онази от Беларус.

- Къде се губиш, тап!? - по-скоро риторично възкликна тя. - Ние победихме!

- Победихме? - глуповато повторих.

- Да, днес всички агенции в Манхатън подписаха договори с нас. Признати сме официално. Най-големият синдикат на кучешките разводачи в историята! Ти също си възстановен на работа. Не се ли радваш? Хайде, ела!

Тя ме поведе през навалицата.

- Вижте кой се появи!

- Здравейте, другари - поздравих ги с интонация, на която най-точно би прилягало определението „минорна“.

Разговорите секнаха за миг, сякаш някой беше гръмнал празна кесия от пуканки, но почти веднага потекоха отново. Само Сретен и седналата до него Умбрела останаха мълчаливо втренчени в мен. Очаквах да се излее обвинителна тирада и вече се стягах за отпор. Обаче нищо подобно не последва. Двамата запазиха ледено спокойствие, което ме обърка още повече.

- Защо ли не се изненадвам? - подхвърли саркастично той.

- Вижте - подех решително, - знам, че ви дължа обяснение...

- Запази си го! - прекъсна ме Сретен. - Ние да не сме военен трибунал. Важното е, че делото победи. Дори можеш да се върнеш на работа. Макар че лично аз не те съветвам. Ти си способен човек. Сигурен съм, че ще намериш реализация в далеч по-престижни области.

- Където солидарността между хората не е толкова важна... - допълни снизходително Умбрела, поклащайки кръглата си черна глава.

Не ми стана добре от тези думи; предпочитах да ме обвинят директно в измяна, престъпно лекомислие или каквото там им хрумне. Сега излизаше, че просто са ме отписали.