Алек Попов - Черната кутия

Макар да бях изпохапана на много места, раните ми не бяха чак толкова страшни и лекарите успяха да залепят повечето, без да се налага да ме шият. Цяла година ходех на процедури в една от най-добрите клиники по пластична хирургия. Вуйчо ми пое всички разноски. Тревожеше се единствено да не се раздрънкам, което обаче нямаше как да стане, тъй като през тази година изобщо не проговорих... Явно се беше уплашил от крайностите, към които го тласкаха моите страдания, и наказанията рязко намаляха, но все пак продължи да ме товари с работа и изискваше да му се подчинявам. Кой знае защо обаче престана да ме пуска в библиотеката. Хрумвало ми е, разбира се, да избягам. Но къде, по дяволите, щях да се дяна? Humo ми се спеше по пейките, пито исках да имам нещо общо с онези ужасни социални институции. Постепенно бях започнала да се интегрирам в бандата, възлагаха ми разни дребни задачи, които ме караха да се чувствам важна. Когато навърших осемнайсет, така да се каже, бях официално приета и дори започнах да получавам процент от приходите. Сякаш за да му отмъстя, преспах и със седмината му най-близки помощници, но вуйчо ми се правеше, че не дава пет пари. А може би го възприемаше като жест на помирение, своеобразна форма на team building... Да си мисли каквото ще! Но истината е, че досега избягвах да имам връзки с мъже извън бандата. И то не защото се срамувам от белезите си, а защото направо ми призлява при мисълта, че ще тръгнат да ме разпитват от какво са ми...

(Даян протегна ръка и докосна лицето ми.)

На теб обаче мога да кажа всичко, Енгъс. Почувствах го още в мига, когато те зърнах!

Блокадата е вдигната. На мястото на палатковия лагер са останали само стъпкана трева и черни чували с боклуци. Влизам през централния вход. Сградата е пуста, като изключим дремещата охрана. В отсъствието на Курц стачният комитет явно е бил отбой. Спазарили са се набързо: взели по някой лев и отишли да пият. Не ми пука. Утре си заминавам заедно с останките му. На летището ще ме посрещне агент на Sapece Funeral Service, който ще се заеме с извеждането им в орбита.

Отбивам се да прибера някои книжа, които може да ми потрябват, ако се наложи да пиша отчет. Пред кабинета ме издебва неугледна женица в синя престилка. Плъзва се като сянка покрай стената и почти докосва ръката ми. Инстинктивно се отдръпвам. Дребна, с тъмно лице, някъде към 40-те, с мазна чуплива коса и недоверчиви очи.

- Вие ли сте колегата на господин Курц?

Леко стреснат, кимам, отключвам вратата, пускам я да влезе. Минавам зад бюрото, за да й попреча отново да се присламчи твърде близо до мен. Нещо диво се таи в погледа й, което ме кара да бъда нащрек.

- Мога ли да ви помогна?

- Аз, такова, работя в завода и трябва да ви дам нещо... - бързо изрича тя, като сваля от врата си малка, лъскава джаджа, окачена на сребрист шнур. - На господина беше... На Курце.

Жената оставя предмета на бюрото и прави крачка назад.

- Знаеш ли какво е това? - повдигам вежди.

- Някакво медальонче ще да е... - не съвсем уверено казва тя.

- Курц ли ти го даде?

От обърканите ѝ приказки не става съвсем ясно как нещото е попаднало у нея. Веднъж, даде ми го. После, че го била взела, уж да не се погуби. Сетне, че го била намерила... Другите жени в общежитието обаче ѝ завидели: Искали да ѝ вземат украшението, дори се сдърпали по този повод, скубали се, докато накрая тя решила да го предаде.

- Как се казваш?

- Дора.

- Добре си постъпила, Дора. Браво! - кимам.

Тя не помръдва. Хрумва ми, че сигурно очаква възнаграждение. Отварям портфейла си. Колко да й дам? Вадя наслуки 20 лева и ги оставям дискретно на края на бюрото. След известно увъртане от приличие тя сгъва банкнотата на четири, пъха я в горното джобче на престилката си и тръгва.

- Дора! - спирам я на вратата. - Познаваше ли добре мистър Курц?

- Ами да... - премигва учудено тя, след което навежда засрамено очи.

- А разбираше ли какво говори?

- О, той много приказваше! - прихва тя изведнъж. - Все по английски, де, ама има едно момиче при нас, дето поназнайва, та ни превеждаше. Говореше ги едни такива... За пари главно. Откъде щели да дойдат, как, чертаеше разни схеми. Тия от комитета му се връзваха. Макар че то, ако ги разбирахме тия неща, нямаше да сме на този хал, нали? Все пак, приятно беше...

- Благодаря. А мислиш ли, че положението на народа се е подобрило?

Не знам защо го казах. Изтъркаля се. Дано не е чула, мисля си.

- Ще прощавате, ама да си ебете майката - с достойнство изрича тя.