Алек Попов - Черната кутия

Но го отнесе баща ми!

Един адвокат, прочутият Коф Хундт - тогава беше още в началото на кариерата си, - го обвини във всички възможни грехове: консултирал я бил небрежно, продал й дефектен чифт и т.н. Изтръгна цял милион от магазина и производителите, а баща ми го изхвърлиха на улицата. Преместихме се в един от онези ужасни хаусинг прожектс. Той никога не си намери нормална работа. Опитваше да продава мъжки обувки от врата па врата. Взимаше ги от някаква мрачна фабрика в Кънектикът, на консигнация. Произвеждаха само един модел, Heaven Walk, 37 долара чифтът, крайно грозни и твърди обувки с мукавени подметки, за умрели. И досега си го представям как броди унил по улиците, натоварен с десетки кутии, звъни по домовете и убеждава домакините: купете си тези обувки! Не знам дали беше успял да пласира и десет чифта.

Една вечер не се прибра. Майка ми се напи, мислеше си, че е избягал, но след два дена mi се обадиха. Намерили тялото му в Ийст Ривър. Никога не разбрахме точно какво се е случило, макар и най-вероятно сам да беше скочил. Погребаха го със същите отвратителни обувки, които сам продаваше...

Дано поне са го отвели на по-добро място!

Като малка ме плашеха: ако не слушаш, ще викнем вуйчо Мерл да те вземе! Беше най-страшната заплаха, затова я използваха сравнително рядко. Представях си някакво същество, което снове из града с огромен чувал, целият на кръпки, и събира непослушните деца. Кристоф Мерл наистина е брат на майка ми. Баща ми не знаеше съвсем точно с какво се занимава, но подозираше, че е не-що на границата на закона, и страшно го мразеше. Той се отнасяше с недоверие към всички извън сферата на обувния бизнес. Беше забранил на майка ми да го кани вкъщи. За пръв път го срещнах на погребението на татко. Вместо чувал, носеше огромен черен чадър, под който се побрахме и тримата. Елен, обърна се той към майка ми, след като ковчегът с останките на баща ми потъна във влажната пръст, мисля, че е време да си починеш. Попътувай малко, слез на юг, прескочи дори до Европа, сега с парите от застраховката на бедния Прингъл можеш да си го позволиш. Аз ще се погрижа за малката, ръката му легна тежко на рамото ми, ще направя от нея истинска дама...

Тя обаче имаше нещо друго наум.

Пасторът й беше пуснал мухата, че ще бъде добре за душата на баща ми, а и за нейната, ако с тези средства основе мисия на църквата някъде в Африка. Вуйчо ми напразно се опитваше да я разубеди. Майка ми настояваше да вземе и мен, но все пак решиха на първо време да остана при него, докато тя се устрои. Замина за Либерия и повече никога не я видях. Още на втората седмица банда бунтовници нападнали лагера им и отрязали ръцете на всички...

(Даян закри очите си с длани.)

Майка ми починала от раните си. Оставили я под едно дърво, защото не могли да я заровят. Когато се върнали за тялото й, от него нямало и следа.

Сега си мисля, че ако поне тя беше жива, вуйчо Мерл никога нямаше да си позволи да стори всичко това с мен... Бях съвсем сама, оставена единствено на милостта му, едва 14-годишна, което очевидно е събудило най-тъмните му инстинкти, подхранвани от чувството за безнаказаност. Не разполагах с никакви средства: майка ми беше заминала за Африка, уповавайки се само на божията закрила, а застраховката на баща ми беше отишла за финансиране на злополучната мисия. Така че се наложи почти веднага да започна да работя за него... Аз - скръцна със зъби той, когато лъсна цялата ми немотия - държа приют за кучета, а не за сираци! Беше жесток човек, свикнал да оцелява в жесток свят. Бях тъй стресирана и неопитна, че се оставих да ме дресира като куче.

На младини вуйчо ми Кристоф е бил преподавател по литература в Колумбийския университет. Самият той пишел, дори имал публикации тук-там. Някакъв студент обаче го изобличил в плагиатство и го уволнили по твърде унизителен начин . Кариерата му била съсипана. Започнал да си вади хляба като разводач на кучета и не след дълго се утвърдил като лидер на съсловието. В края на 80-те основал Съюза на догстерите, установявайки практически пълен контрол над тази дейност в рамките на Ню Йорк.

Така нареченият приют всъщност прилича на затвор, ако не и на по-лошо. Помещава се в една от онези гигантски тухлени кули, използвани до началото на XX век за съхраняване на газта, известни още като газометри. Повечето от тях са разрушени, но една е останала да стърчи в Източен Бронкс, която Мерл някак си е успял да откупи, и в момента там е свърталището на бандата му. Той има договор с общината да прибира бездомните или загубени кучета, но това е само за прикритие. В действителност почти всички кучета са откраднати. Обикновено, след като минат десетина дни, хората му влизат във връзка със стопаните и ги информират, че тяхното куче се намира при тях. За да си го приберат обаче, трябва да заплатят таксата за престоя му, която е чудовищна - 200 долара на ден, като в Риц! Ако собственикът започне да се назлъндисва, което се случва доста рядко, бива заплашен, че кучето му ще бъде лишено от всички удобства - сякаш досега е имало някакви! - и ще бъде преместено в отделение с по-строг режим, където може и да не оцелее...