Алек Попов - Черната кутия

Ще ти кажа само, че едва ли има по-злокобно място на света от тази шахта в центъра на кулата! Животът

може и да е бил несправедлив към вуйчо Мерл, но няма оправдание за жестокостта, която проявяваше към тези бедни същества. Сигурна съм, че един ден ще трябва да плати за това!

Но защо ли се изненадвах, след като и към мен, родната му племенница, Кристоф Мерл не се отнасяше по-добре, даже напротив! По цял ден разнасях баките с помия, която сипваха на кучетата, чистех клетките им с голи ръце, миех безкрайните коридори, бърках помията в кухнята и какво ли не. Обаче най-много ми тежеше, че не мога да ходя на училище. С лъжи и нагли манипулации той беше заблудил социалните работници, че лично ще се погрижи за образованието ми, като ме обучава по индивидуален план... План, състоящ се главно от наказания, най-чудовищни наказания, които ми се налагаха с повод и без повод, но винаги - с удоволствие! Най му харесваше да ме заключва в някоя клетка гола-голеничка и да ме кара да ям от помията в кучешката тарелка. Връзвал ме е на синджир, налагал ме е с каишка, стригал ме е до кожа, заливал ме е с разтвор за обезпаразитяване, от който кожата ми се изриваше, и какво ли още не. След тези нечовешки изблици, съвестта му като че ли проговаряше и той проявяваше неочаквана благосклонност към сирачето. Пускаше ме в библиотеката си на последния етаж, пълна със сложни теоретични книги по лингвистика, които въпреки всичко жадно поглъщах, тъй като бяха единственото средство да обогатя ума си сред нищетата на ежедневието ми. Така се запознах с трудовете на някой си Сосюр - да, мили, Сосюр, не се пули така! - а също и на Клод-Леви Строс, ранния Чомски, Цветан Тодороф и много други... Не мога да кажа, че ги проумях напълно, по-скоро никак, но оставиха дълбока следа в душата ми. На практика това е единственото образование, което получих, като прибавим, естествено, и всестранните киноложки познания.

Беше една от онези гръмотевични нощи, когато обзет от демоните си, вуйчо ми тичаше из кулата полугол и рецитираше Шекспир... Същия ден бях навършила шестнайсет години, но вместо скромно тържество и някой друг подарък, отново бях наказана. Заключена гола в клетката, с кожен нашийник, от който стърчаха метални шипове. Отгоре на всичко бях в мензис, кръвта се стичаше по бедрата ми... Умирах от студ и треперех. Внезапно се появи Кристоф Мерл. Помислих си, че може би се е смилил над мени е дошъл да ме освободи, но щом срещнах оцъкления му поглед, разбрах, че не ме чака нищо добро. Той извади пениса си, мушна го между решетките и ми нареди да го лапна. Досега не беше стигал толкова далеч, не и чак толкова! Замолих го със сълзи на очи да не иска това от мен, но той само изрева още по-страшно: „Лапай!“ И тогава, не знам какво ми стана, някаква ярост се отприщи в мен, хвърлих се към него и го захапах. Това ли искаш? Това ли искаш, а?! Нямах намерение да му го отхапвам, исках само да го заболи и да се опомни. Той изпищя пронизително като жена и отскочи назад. Мръсна кучка! Мръсна малка кучка!!! Лицето му стана като вряща доматена супа. Мерл отвори клетката, сграбчи ме за косата и ме помъкна по коридора. Стреснати от врявата, всички псета се разлаяха като бесни. Виждах накъде ме влачи и се развиках кански: „В името на Сосюр, вуйчо, не прави това с мен!!!“ „Сосюр, разтресе се той от смях, какво ти отбира главата на теб от Сосюр!?“ И ме хвърли в шахтата...

(Даян отново затисна очите си с длани.)

Както вече ти казах, любими, едва ли има на света по-зловещо място от тази дупка. Подът е осеян с изпражнения и кокали, въздухът - наситен с тежка метанова смрад, но най-страшна е тъмнината, сред която проблясват очите на обезумелите затворници. Нямам представа колко са били, може би пет или шест и със сигурност едва са се държали на краката си. Но ми се сториха десетки! Нас-тървени, зли... Веднага ми скочиха, възбудени от миризмата на прясна кръв. Зъбите им се впиха в тялото ми. Някаква мокра челюст понечи да ме захапе за гърлото, но нашийникът ме спаси. Помислих си, това само ще удължи агонията ми. В този миг не исках нищо друго, освен всичко да приключи начаса!

Сега, може и да са били халюцинации, породени от ужаса, но тогава и през ум не ми мина да се усъмня. От мрака излезе нещо бяло, останалите псета отстъпиха назад, скимтейки, и се свряха по ъглите си...

Да, това беше моят любим пудел, Тери!

Пухкавата му козина грееше с чиста, спокойна светлина. Той заситни около мен и започна да ближе раните ми, докато сърцето ми полека-лека си възвръщаше нормалния ритъм, а мускулите ми се отпускаха. Успях да разгледам муцуните, които доскоро бяха ръфали плътта ми. Изобщо не ми се сториха свирепи, а по-скоро нещастни, уплашени, изтерзани, като мен самата. Чак тогава усетих болката. Но не от раните ми, а някъде по-дълбоко - в атомите на клетките ми, като звън, който постоянно се усилва и пронизва цялата вселена... Някъде много на заден план чух как тежката врата на шахтата се отваря и вика на вуйчо ми: „Бързо! Бързо!“