Алек Попов - Черната кутия

- Да го върна на стопаните му, естествено!

- Сър, вижте какво намерих! До кутията беше!

Като го държеше с носната си кърпичка за края на дръжката, единият полицай повдигна от земята огромен черен сатър.

- Това е постановка, не виждате ли! - извиках.

- Да, бе, вярвам ти! - изсумтя Зоненфелд. - И по една случайност днес изтича срокът на ултиматума... Как щеше да им го върнеш? Без крака? Без глава? Но преди това щеше да го принесеш в жертва, нали? Знам всичко! Не отричай! Прочетох в интернет за мръсните ви български обичаи. Връзвате нещастните животни и ги въртите, кой знае какво още правите... Проклети езичници! Може да си изпълнявате гнусните ритуали във вашите планини, но не и тук. Америка е християнска страна, синко. Не режем кучета, нито ги ядем, нито гадаем по вътрешностите им. Тук - тропна с крак - вярваме само в Исус Христос! Чувал ли си за Исус? И да не си чувал, в затвора ще чуеш! Пол, прочети му проклетите права и да се махаме... - нареди той на един от хората си. - И като си помисля, че заради този канибал вдигнаха цяла стачка! Ха-ха, ще ми се да им видя утре физиономиите на тези синдикалисти...

Двама от полицаите вече бяха отворили кашона и се взираха вътре с изблещени погледи. Зукеро не спираше да пищи.

- Абе, няма ли да млъкне това лайно! - избухна Зоненфелд.

- Сър, боя се, че това не е кучето, което търсим... - плахо рече единият.

- Какво!?

Мъжът бръкна в кашона и измъкна пухкава играчка.

- Хитро! - отбеляза другият, като извади на свой ред малък диктофон.

Той натисна копчето и лаенето секна.

Изведнъж стана много тихо, докато радиостанцията на Зоненфелд не започна да пращи. Той откачи рязко слушалката, идентифицира се, понечи да каже нещо, но го връхлетя поток от думи. Впоследствие изражението му няколко пъти се смени, деградирайки до физиономията на - както е прието да се изразяват в напредничавите страни - mentally deprived.

Колегите му го гледаха с любопитство.

- Йенс са се обадили в полицията преди малко... - неохотно измърмори той. - Някой е оставил Зукеро във фоайето на сградата им.

По китките ми още личаха следи от белезниците, но видът на Зоненфелд в този момент компенсираше всички незаслужено понесени страдания. Целият му добре подреден сюжет беше рухнал. Рисърчът в интернет - отишъл нахалост. Ако беше взел подкуп, за да дискредитира хората на каишката чрез мен, сега трябваше да го връща. Изглеждаше не просто препикан, а наквасен, сякаш цяло стадо слонове се беше облекчило върху него на излизане от горския пъб. Останалите четирима полицаи го наблюдаваха със съжаление, примесено с колегиално злорадство.

Някакъв червен запъртък се беше намърдал на мястото ми за паркиране, оставяйки по три метра празно от двете си страни. Късметът ми явно си имаше граници. Успях да сместя Голямата бяла лейди чак в долния край на улицата. Сега, когато бях наясно с цената й, фактът, че нямам застраховка, все повече ме тревожеше. Макар че на фона на цялата бъркотия това си бяха бели кахъри. Върнах се пеша до входа, подрънквайки с ключовете, когато вратата на малката кола се отвори.

- Енгъс!

- Ти!? - заковах се на място; не можах да я позная веднага, беше съвсем късо подстригана. - Какво става, по дяволите?

- Всичко ще ти обясня...

Фиона-Даян чевръсто се измъкна навън и се шмугна в сянката на входа.

- Може ли да се качим у вас?

- Да, разбира се, естествено... - побързах да отключа.

Тялото й излъчваше нервна топлина, примесена с миризма на лека парфюмирана пот. Носеше черната си ленена рокля с дълга цепка и някакви плоски сандали с връзки до коленете. Чак сега забелязах, че на врата й беше татуиран малък ключ.

Тя се тръшна в червеното кръгло кресло, после се изправи и закрачи напред-назад из стаята.

- Виж, знам, че си ми бесен, и с право! Но нямаше никакъв друг начин. Искаха от мен да те примамя на онова място, за да те натопят, че ти си откраднал кучето и се каниш да го ликвидираш. Целта им е да компрометират стачката и новия синдикат. В интерес на истината, изобщо не ми пука за хората на каишката - ама че тъпо име! -но за нищо на света не исках ти да пострадаш. Затова измислих тази комбинация. Иначе никога нямаше да ми дадат Зукеро!

- Прецакала си собствената банда! Заради мен?

- Всъщност... - тя отметна, по навик, несъществуващите си кичури - и заради мен самата!

- И какво ще стане сега? - попитах с лошо предчувствие;

- Отде да знам! Нямам намерение да се връщам при тях. Отдавна исках да го направя, но сякаш ми липсваше достатъчно мотивация... Имаш ли нещо за пиене?