Алек Попов - Черната кутия

- Ннне - тъжно поклатих глава, после се сетих за бутилката в камерата и добавих още по-тъжно: - Само саке.

- Какво му е на сакето?

Не беше сега моментът да тръгна да й обяснявам. Извадих заскрежената бутилка - не бях успял да изпия и една трета! - и напълних две високи чаши за вино. Струваше ми се някак по-пивко така. Чукнахме се.

- Прилича на водка - взря се тя в бистрата течност и докато звънът на чашите още отзвучаваше, я изпи на един дъх.

- Добра стратегия! - последвах примера й.

Сакето хваща бавно...

Притеглих я към себе си и я целунах. Нямах представа какво толкова я привлича у мен и дали няма пак да ми извърти някой гнусен номер. Но засега въртеше само езика си, при това майсторски.

- Последно коя си сега? Фиона или Даян?

- Даян - рече тя, като опря чело на рамото ми. - Това е истинското ми име, но ако не ти харесва...

- Става, става! - прокарах пръст по татуирания ключ на врата й.

Тя протегна чашата си. Сипах й. Помоли ме да загася лампата и седна на дивана. Опитах се да сваля роклята й, но тя като че ли не беше съвсем навита, не и на този етап, макар че пусна ръката ми да пропълзи чак до дъното на бикините й. Беше направо-не-е-истина колко гладка отдолу... Помогна ми да ги изтегля, повдигайки леко задника си. Избутах краката й назад. Отворите ѝ цъфнаха под тънкия мерник на пубиса като цеви. Изучавах ги все по-отблизо, докато усетих някаква тъпа болка между очите. Спомних си старата арабска пословица, че който много се взира във вулвата на жената, има опасност да полудее. Или да ослепее? А може би и двете.

- Какво гледаш, Енгъс? - долетя разтревоженият й глас.

- Слушам... - направих се на интересен.

Даян прихна:

- И какво ти казва?

- Ела, изяж ме!

Но всъщност тя ме изяде. Стените на бедрата й се отдръпнаха и полетях в черната й женска вътрешност като лястовичка от хартия.

Събудих се на друга планета. Имах чувството, че някакъв вагон с вторични суровини се е откачил от композицията на живота ми и завинаги е останал в тунела на нощта. За пръв път, стори ми се, долових шумоленето на растенията във вътрешния двор. Бях забравил да спусна щорите и ярката дневна светлина наводняваше стаята. Матракът беше хлътнал от лявата ми страна, обърнах глава: изпод чаршафа се подаваше гладко бяло рамо. Надигнах се на лакът и разгледах спящия й профил. Ухото й беше изящно очертано, върху челото й блестеше тънък гланц от пот. Прииска ми се да видя цялото й тяло и лекичко издърпах чаршафа, откривайки постепенно гърба, ханша, задника и бедрата й...

Тялото на Даян беше осеяно с белези.

Тънки бледи ивици с неправилна форма като инкрустации върху стъкло. Не можах да се въздържа да ги докосна. Ръбовете им бяха грижливо ошлайфани. Плътта й беше гладка, сякаш мината на струг. Тя се размърда и завъртя глава, преди да успея да я завия отново. Тежкият й премрежен поглед мина през мен.

- Е, какво, ужасен ли си?

- Не - казах. - Изобщо не са страшни.

Целунах я по хълбока, следвайки линията на белега.

- Спести си комплиментите! - тя смръщи вежди.

- Какво ти се е случило?

- А теб какво те интересува?

Измина почти минута. Тя придърпа чаршафа към гърдите си и намести възглавницата под гърба си. Плоското й бедро остана да стърчи навън.

- Разкажи ми! - настоях.

Трябва да знаеш, любов моя, че съм израснала в съвсем нормално, дори потискащо скучно семейство. Баща ми беше управител на магазин за обувки, а майка ми пееше в църковния хор. Винаги сме живели в Ню Йорк, отначало в Бруклин, а сетне в Куинс, недалеч от Форестър Хил. До тринайсетгодишна единствената ми връзка с кучешкия свят беше пуделът ми Тери, пухкаво бяло същество, с весел нрав, което спеше пред леглото ми. Толкова го обичах, че когато умря, не исках да имам друго куче, а розовата му каишка остана да виси на закачалката на вратата като най-скъпа реликва. Само година по-късно се случи нещастието с баща ми. Един ден в магазина влязла много висока жена и поискала да си купи обувки на много висок ток. Татко напразно я убеждавал, че предвид мерките й това едва ли е най-разумният избор, но тя не искала и да чуе, дори му се развикала. Ти какво намекваш за мерките ми, да нямаш нещо против по-едрите дами? Не му останало нищо друго, освен да я обслужи по най-добрия възможен начин. Същата вечер обаче тази суетна персона излязла с новите си обувки, токчето й се счупило, тя загубила равновесие и паднала по стълбите...

Следиш ли случая Шърмън? Цяла Америка говори за него. Ан Шърмън изпаднала в мозъчна смърт преди 15 години. Съпругът й настоява да я оставят да си умре на спокойствие, като спрат животоподдържащите й системи, но родителите й отказват по религиозни съображения и се съдят до полуда. Дори президентът се намеси! Е, тази Ан Шърмън е същата тъпа кифла, която в онази фатална нощ паднала по стълбите и си ударила главата. Впоследствие лекарите объркват нещо с кислорода и тя се превръща в жив труп.