Алек Попов - Черната кутия

Привлечена от заблудения ми вид, се примъква смугла особа с татуирано синкаво слънце върху опакото на дланта.

- Голям късмет те чака, момче - блясват зъбите й от червеникаво злато. - Виждам пари, много пари! Но имаш една мъка...

Посяга да вземе ръката ми, аз я издърпвам. Намирам в джоба си два лева, давам й ги и побягвам, сподирен от нещо средно между клетва и благословия.

В десет вечерта Рузвелт Айлънд е най-заспалото място на света, само на хвърлей от денонощно бълбукащата неонова магма в сърцето на Мидтауна. Островчето с форма на сопол дрейфува във водите на Ийст Ривър, между Куинс и Манхатън, тъмно и неприветливо като изоставен шлеп. В долния му край стърчат руините на старата болница, обрасли с пълзящи растения, останалата част е заета от безлични сиви къщи и ниски блокове. Да се живее тук, не е особено престижно, но не и твърде опасно. Поне на пръв поглед. Обаче със сигурност е потискащо, мислех си, докато карах бавно по пустите улици. Вероятно поради смущаващата близост на лудите години наред липсваха каквито и да е места за развлечение, ресторанти, барове или кина. Имаше вид на междинна спирка, където никой не смята да се установи завинаги.

Идеално скривалище за крадени кучета!

Можех да стигна дотук и с метрото, но прецених, че няма смисъл да се шматкам с псето из целия град. Пък и ми се возеше в Голямата бяла лейди, докато още я имах. Офертата на Куот беше неустоима, но ентусиазмът ми все повече гаснеше. Ако трябва да съм честен, изобщо не ми се продаваше. Всеки път, щом влезех в ниското сумрачно купе, ме обземаше всепроникващо спокойствие, чувствах се защитен и сигурен като в спасителна капсула. Знаех, че не мога да си купя това усещане срещу никакви пари. Просто има случаи, когато пазарната икономика не работи.

Паркирах в периметъра на последните улични лампи и пристъпих със смесени чувства чертата на мрака, отвъд която започваше парцелът на бившата лудница. Не можеха ли просто да оставят Зукеро във фоайето на Йенсови? Защо им беше този цирк? Изведнъж съжалих, че не съм довел Сретен или някой от хората му. Дори не се обадих, да кажа къде отивам! Страхувах се, че могат да усложнят излишно нещата. Но колкото по-дълбоко навлизах в тъмнината, толкова повече осъзнавах, че съм постъпил глупаво. Какво основание имах да вярвам на Фиона Игълтън, известна още като Даян Прингъл? Никакво! Щяха да си ме пречукат като едното нищо. Няма човек, няма кауза.

Минаваше десет, в избуялите храсталаци съскаха парцаливи найлонови торбички, довени от вятъра. Иззад нащърбения контур на полуразрушените сгради надзъртаха стъклените кули на Манхатън в преливащи синкави тонове. Нямаше помен пито от Даян, нито от бедното Зукеро, заради което всъщност бях дошъл. Канех се благоразумно да се измета, преди нещо да ме е хлопнало по тиквата, когато тънък протяжен лай се вряза в нощта. Зукеро!

Явно го беше вързала някъде и офейкала, за да си спести обясненията, които неминуемо ми дължеше. А може би бандата й дебнеше наоколо с тежки чукове? Но ако искаха да ме пречукат, досега можеха да го сторят сто пъти!

Лаят идваше от най-далечното крило. Изпочупените прозорци се зъбеха с острите си стъклени зъбци. Входът зееше. Личеше си, че е бил закован, но дъските бяха изкъртени, най-вероятно от местните ловци на духове. Отвътре продължаваше да се носи остра болнична миризма. Ритнах, без да искам, някаква ръждясала подлога, която издрънча оглушително върху циментовия под. Зукеро ритмично пролайваше. От дъното на коридора се процеждаше слабо оранжево сияние като дим...

Кандилата бяха подредени в кръг - трябва да имаше поне трийсетина. Течението люлееше пламъчетата им, създавайки усещането, че стените на помещението се огъват. В центъра на кръга беше поставен средноголям кашон.

„Откачени копелета!“, изругах полугласно.

Отвътре долетя сърцераздирателен лай. Обзеха ме най-мрачни предчувствия. Представих си, че са му отрязали ушите или нещо подобно. Прекрачих кандилата и посегнах да отворя кутията.

- Стоп! - прогърмя зад гърба ми.

По стените затанцуваха огромни сенки с фуражки.

- Пипнахме го, сър!

- Така изглежда... - разпознах гласа на сержант Зоненфелд.

- Назад! Отстъпи!

Под носа ми щръкна дебело, сиво дуло, ухаещо на смазка. Някой изви назад ръцете ми. Студените скоби на белезниците щракнаха около китките ми.

- Казах ли ти, че ще те държа под око! - Зоненфелд размаха пръст пред лицето ми. - Какво се канеше да направиш, а?