Алек Попов - Черната кутия

- Много са симпатични! - побързах да я уверя.

Докато чакахме копията да се извъртят и бъбрехме, а тя пушеше, ме обзе усещане, че всичко, което съм преживял през тези два дена, е напълно нереално. Червените колонки на бензиностанцията бледнееха в паметта ми като отломки от неспокоен сън заедно с образите на Ексман, Варава, Юлия, Юревич... После се сетих за деловото предложение на Роджър Куот. Минаваше четири следобед. Помогнах на Натали да отнесе материалите, казах й, че имам неотложна работа, и забързах към къщи. Измъчваше ме несигурност дали ще намеря Голямата бяла лейди на мястото й. Да не се е стопила някъде в здрачината на съзнанието ми, където границите между реалността и сънищата се сливат.

Седеше си там, където я бях оставил. Огромна, бяла и невъзмутима като яхта на престарял диктатор. Някакво птиче се беше изцвъкало върху предното стъкло. Взех една хартийка от земята и го изчистих.

- Ей, мистър, вие ли сте собственикът на тази кола?

Високият мъж бързо пресече улицата. Имаше непробиваем златист тен и спортна стойка. Трябва да беше към шейсетте, облечен целият в бяло.

- Казвам се Роджър Куот. Нали с вас говорих тази сутрин?

Кимнах.

- Откъде я имате? - той поглади капака.

- От баща ми.

- Сигурно много държите на нея?

- Е, да, разбира се, скъпа ми е...

- Двайсет хиляди ще стигнат ли?

- Моля!? - облещих се.

- Мога да я купя веднага. Но няма да се пазаря! - предупреди ме той. - Отдавна търся нещо такова: T-bird , с две врати, тип ландау. Обаче все попадам на разни бракми. От тази серия са произведени, ако не се лъжа, само около 900 бройки за изложението в Диърборн през 69-а. Повечето от тях отдавна са претопени или ръждясват по автоморгите... Нищо чудно, с този разход на гориво!

20 000! Колко мили, умножени по колко псета, правеха това?

- Ще ми се обадите, като размислите, нали? Няма да намерите по-добра оферта. Това е по-скоро експонат, отколкото превозно средство. Има стойност само за ценители. Гледали ли сте „Диамантите остават завинаги“ с Бонд?

- С Бонд... - повторих тъповато.

- Непременно го гледайте. Там се подвизава един T-bird , точно като този! - той докосна ръба на плетената си шапка и отмина надолу по улицата.

Качих се вкъщи, свалих всички дрехи и се набутах под душа. Хрумна ми, че ако побързам с продажбата, брат ми никога няма да разбере и всички мангизи ще останат за мен. После се засрамих. Не беше правилна тази мисъл. Още мокър, извадих последната бира от хладилника, включих уредбата и се настаних пред климатика. Двайсет хиляди, а? Това вече беше едно ново начало! Твърде добро начало! Мигът, когато нещата още витаят във въздуха малко преди да ги сграбчиш, винаги е бил най-сладостният.

Телефонът ме извади от медитацията. Сигурно са „хората на каишката“. Издирват каузата си. Стана ми кофти, че докато си вея топките на климатика, те се валят в тревата и прахоляка, за да ме върнат на работа. От друга страна, сега чудесно можех да мина и без тази пиклива работа. Но не върви да им го кажа. Ще ги огорча, а Сретен не заслужава това. Телефонът продължаваше да звъни. Изкушението да не го вдигна беше голямо. После ми хрумна, че може да е брат ми. Сега да му казвам ли за колата? Ама и аз съм едно лайно!

- Енгъс? - мазно прозвуча в слушалката.

Целият изстинах.

- Обажда се Фиона - пауза. - Сигурно си ми доста сърдит, а?

- Не си мисли, че не знам коя си, Даян Прингъл - казах мрачно.

- Имаш право да ми се сърдиш. Не исках да стане така. Накараха ме! Толкова съжалявам за това, което ти причиних... - последва въздишка и дълга пауза. - Харесвам те, Енгъс. Наистина. Мисля си, че можеше да излезе нещо от нашата връзка...

- Тогава защо го направи, по дяволите?!

- Накараха ме, Енгъс! - повтори тя. - Виж, малко е сложно. Някой ден ще ти обясня. Важното е, че успях да ги убедя да ти върнат кучето.

- Ще ми върнете Зукеро?!

- Да, нещата отидоха твърде далеч...

- Само заради това ли?

- Заради теб! Не смятам да оставам повече в този бизнес. Ще бъда с кучето точно в десет вечерта на Рузвелт Айлънд. В двора на старата клиника...

- Къде е това?

- Виж на картата. Ще те чакам, Енгъс!

Трябваше ли да й благодаря? Дължеше ми го, по дяволите! Всъщност идваше ми да я разцелувам, но само измърморих:

- Доскоро...

Санитарят чевръсто отмята чаршафа. Жълто-синкавата физиономия на Курц се облещва, втренчена в тавана, като мексиканска маска на смъртта. Острите пръстчета на Прашкова се забиват в лакътя ми. Миризмата на парфюма й се смесва с острия дъх на дезинфектанти в моргата. От другата страна на масата, в черен костюм и значка с американския флаг на ревера, стърчи човекът от посолството. Някой си мистър Рийд, консул. Дълъг, с червено лице. Русият перчем е клюмнал печално върху челото му.