Алек Попов - Черната кутия

Главите се завъртяха автоматично към мен. Прочетох осъждане в погледите им. Той ме остави да се пържа няколко минути в собствен сос, след което ми направи знак да се приближа.

- Къде се губиш бе, брате бугарино? Счупих телефона да те търся! Сега ти си нашата кауза! Снощи дадохме пресконференция, а каузата никаква я няма. Бива ли така?!

Смотолевих нещо за семейни ангажименти, което предизвика снизходителни усмивки. Сретен ми представи бюрото: Вацек с голата глава, едно тъмнокожо същество, оплетено цялото в плитки, на име Умбрела, слабата и бяла Натали от Беларус, някой си Дитрих с белег на устната и така нататък, общо дванайсет души от най-различни полове, цветове и националности, включително трима native.

- Искам да ви благодаря - казах, след като се окопитих - за проявената солидарност. Наистина съм трогнат! Тази сутрин, докато гледах репортажите по телевизията, си помислих, че значението на това, което става, далеч надхвърля мащабите на моя частен случай.

- Така е! - кимна Сретен. - Преди малко научих, че група напредничави интелектуалци, сред които самият Ноам Чомски, са подписали открито писмо в подкрепа на нашата кауза.

- Мога ли да го прочета? - Умбрела вдигна ръка.

- Разбира се, давай! - разнесоха се гласове.

- Скъпи приятели! Хора на каишката! - зачете тя, запъвайки се от вълнение. - През последните две десетилетия бяхме свидетели на историческо отстъпление от всички придобивки, извоювани с толкова страдания и жертви от организираното работническо движение. Преходът към постиндустриално общество, който протича в развитите страни от началото на 80-те, на практика раздроби и отслаби синдикалните структури. Все повече трудещи се преминават в сферата на услугите, където в условията на изострена вътрешна конкуренция, ано-ми-зи-рани - запъна се тя - и дезориентирани от честата смяна на работното място, губят рефлекса си за солидарност. Краят на студената война даде допълнителен тласък на тези тревожни процеси. Освободени от призрака на Варшавския пакт, капиталистите бързо забравиха социалните си ангажименти. Днес е по-ясно отвсякога, че всички отстъпки, направени пред пролетариата през шейсетте и седемдесетте години са били само тактически ход за заблуда на противника. Сега, когато заплахата е отминала, а конформизмът е разял редиците на трудещите се, стъпка по стъпка благата им се отнемат. Концептът за „държава на благоденствието“ е подложен на денонощно отрицание от страна на адептите на пазарния фундаментализъм, а религиозната реакция им приглася в немислим доскоро хор. Ще успеят ли хората на наемния труд да се еманципират от аморфната консуматорска маса, до която са сведени с помощта на рекламата и медиите? Това е въпросът, от който зависи дали упадъкът на социалните институции в тази страна ще бъде спрян! Сега, когато наследниците на бившите пролетарии са се окопали в нишите на отбранителната индустрия, на сцената излизат най-маргинализираните слоеве на трудещите се. Хората на каишката казаха - Умбрела направи кратка пауза: - НЕ на експлоатацията! НЕ на анонимността! НЕ на несправедливостта!

Някой побърза да изръкопляска, но тя направи знак, че има още:

- Призоваваме всички честни жители на Ню Йорк да подкрепят техния протест. Не забравяйте, че „гъвкавият пазар на труда“ може да изпрати всеки от вас в техните редици! Нека действаме сега! - следваха имената на подписалите се интелектуалци.

- Уаао! - простодушно възкликна Вацек.

Останалите заклатиха дълбокомислено глави, единствено Сретен изглеждаше като че ли малко разочарован.

- Не е достатъчно конкретно! Наблъскали са го с теория!

- Какво значи аномичен ? - обади се Натали.

Настъпи неловко мълчание.

- Мисля, че произлиза от анонимен - взех думата. -Сравнително нов термин, който описва ситуацията на човека в големия град.

- Но какво значи!? - повтори тя нетърпеливо.

- Комбинира значенията на анонимен, асоциален, депресиран, самотен и склонен към самоубийство.

- Винаги е полезно да имаш големия Уебстър подръка! - подхвърли Сретен.

След кратка дискусия беше взето решение все пак писмото на интелектуалците да се размножи и да се раздава на минувачите заедно с останалите материали. Натали и аз получихме бойната задача да се разходим до един копирен център в Ийст Вилидж, където работел някой си Миро, симпатизант на движението.

Натали твърдеше, че е избягала от режима на Лукашенко. Известно време си изкарвала хляба в салон за масажи, но имала проблем със свирките, така и не свикнала да ги прави на конвейер, влагала ту излишно старание, ту внезапно губела интерес, което драстично снижавало продуктивността на труда ѝ, и накрая я изгонили. Станала доста аномична, но в групата по психодрама се научила да говори за това, без да се притеснява. Сега била окей. В родината си завършила анимация, но смятала да се ориентира към графичен дизайн. Оформлението на всички листовки, похвали се, било нейно дело. Надявала се някой да ги забележи и да й предложи свястна работа.