Алек Попов - Черната кутия

- КУМ?! - не мога все още да им хвана жаргона.

- Клубът на успелите мъртъвци.

На следващия завой се разминаваме с някакво репортерско пежо.

Тя набива спирачки и отбива.

- Какво има? Защо спряхме?

- Да пусна една вода!

Да пусна една вода! Коя жена се изразява така? Нощта е пълна със звуци. Невидимата й струя детерминирано ромоли в мрака. После секва. Минава близо минута. Взирам се в храсталаците.

- Ей, къде си! - подвиквам несигурно.

Тънко изсвирване.

Изваждам ключовете от таблото и нагазвам в пущинака. Тревожи ме мисълта, че екзекуторите на Смочев може да бродят наоколо, въоръжени до зъби. Току-виж се натъкнали на Прашкова и тихомълком я пречукали като нежелан свидетел на среднощните им маневри. Или са я отвлекли? Или са й запушили устата и просто си я опъват?...

Ново подсвирване, сменям посоката. Дървесата постепенно оредяват. Вълнистите туфи трева блестят под бледата луна. Насред поляната стърчи гола фигура като восъчна отливка на паднал ангел. Раменете й призрачно просветват. Нещо ми подсказва да стоя по-далеч от тази лунна сирена, но въпреки това се оставям да ме притегли с поглед. Тя се повдига леко и сключва ръце около врата ми. Острите й зъбки загризват ухото ми.

- Хайде! - шепти. - Утре може да е късно.

Нямам идея дали наистина си пада по мен, или внезапният край на Смочев е отворил клапата на желанието. А може би и двете? Главата ми шуми от целувките й. Миришат на спирт, но не неприятно.

„Нямаш капут!!“, цвърчи подло мишле в главата ми.

„Умри, гад!“, удавям го в най-дълбоката локва на мозъка си.

Тялото й потъва сред гъстите, ухаещи на билки, треволяци. Слива се с тях и ме омотава в жилавата им мрежа. Но лицето й остава странно безучастно. Очите й се реят в небето, като че ли се съвкупява с някаква далечна планета. Не издава стон. В началото съм амбициран, но постепенно се отчайвам. Чувствам се малък и слаб като комар, който се мъчи да изчука Майката Природа.

- Усещаш ли нещо?...

Тя премигва, усмихва се и ме всмуква лакомо с мощна контракция.

Разнася се лай. Пробягват тежки стъпки. Блясва фенер.

- Господин капитан! - еква простодушен вик. - Тук има някой!

Повдигам глава. Иззад яркия кръг на фенера надзъртат няколко черни силуета. Мяркат се фуражки. Пращят радиостанции.

- Стой! Не мърдай! Горе ръцете!

Първите две нареждания вече са изпълнени, третото, на този етап, е невъзможно. Замръзнал съм като гущер върху балоните на Прашкова. Въртя изцъклени от ужас очи. Пак ли!?

- Глупак! - намесва се авторитетен глас. - Не виждаш ли, че се таковат?

- Може да е постановка, господин капитан! - натяга се младокът.

Кучето нервно обдушва дрехите и телата ни. Влажният му нос гъделичка петите ми. От мрака долита кикот.

- Документите, моля! - прикляка капитанът, светейки в лицата ни. - Бавно, без да се изправяте, така...

Докопвам панталоните си и изваждам от портфейла си американската шофьорска книжка, единственият документ за самоличност, с който в момента разполагам. Прашкова обяснява, че чантата й е останала в колата.

- Американец, значи... - дълбокомислено изкривява лице ченгето.

- Живея в Америка - уточнявам.

- Абе, пич, толкова ли нямаш кинти да заведеш дамата на хотел? - мърмори той, докато записва името ми в тефтерчето си.

Псето започва припряно да скимти.

- Лучия отново хвана дирята, господин капитан! - провиква се някой зад гърба ми. - Насам!

- Съжалявам - скача полицаят. - Претърсваме района заради убийството. Продължавайте и... умната!

Мъжете се юрват подир кучето. Стъпките им лека-по-лека отшумяват.

Прашкова избухва в истеричен смях. Правя опит да се откача, ала мускулът на гладко шлифованата й вагина здраво се е сключил в основата на члена ми като железен пръстен.

- Госпожо Прашкова - казвам строго. - Пусни ме!

Сянка на недоумение минава през лицето й.

- Не те държа!

- Напротив!

Разклащам чатала си, при което усещам болезнено опъване.

- О, не! - възкликва тя. - Заклещили сме се!

Хилим се тъповато.

- Случвало ли ти се е преди? - подпитвам.

- Не, а на теб?

- Ъхъ...

- Нима?! Как се измъкна?

- Имам предвид ченгетата, а не физиологическите последствия.

Разказвам й за драматичния секс в парка. Историята, както твърдят, се повтаря: веднъж като трагедия, следващия път като комедия. Или обратното?

- Ех, нямаш късмет с пасторалния секс! - подхвърля тя.

Щурците са подхванали нощното си надпяване, въздухът вибрира от трелите им. По гърба ми лазят мравки, а между гърдите й избива ледена пот. В капана на вагиналния й мускул сякаш е попаднал целият свят. Вятърът, луната, звездите... Прашкова е пъхнала ръце под главата си. Гладките й бели мишници събират лунната светлина като вдлъбнати огледала. Изкушавам се да отпия от тях. Но се боя, че ще забравя всичко: кой съм, откъде идвам и защо.