Алек Попов - Черната кутия

Бяхме само двамата.

Изведнъж сякаш лек повей набразди лицето му и размести чертите му едва доловимо. Може и да беше просто оптическа измама, причинена от някое облаче, минало пред слънцето. В този миг обаче адски ми заприлича на татко. Помислих си, какво ще стане, ако се разплямпам на български? На бащин език, както се казва. Обаче ужасно се страхувах, че той няма да ме разбере или още по-лошо, ще се престори , че не ме разбира. Не смеех да сторя нищо, което би могло да развали магията. Толкова ми харесваше да седим на терасата заедно, да пием кафе и да го гледам - спокоен и отпочинал, излекуван от цялото си минало, включително от мен! Нима можех да му се сърдя?

- Откога... живеете тук? - попитах предпазливо.

- Десет години. Преди това доста скитах. Не е лесно да намериш място, където можеш да се установиш завинаги.

- Не е лесно - съгласих се.

- Наоколо живеят предимно квакери. Добър народ са... Винаги можеш да разчиташ на тях, ако ти се наложи.

- И аз съм чувал добри неща за тях.

- Хоръс Лот например прави страхотен ейл. Квакерите по принцип са въздържатели, но от време на време... - кле-пачът му съучастнически потрепна. - Не са чак такива фанатици, искам да кажа. Ето, че помощникът ми дойде. Езра!

Той стана и бързо закрачи към бензиностанцията, където се мотаеше някакъв младеж с килната наопаки оранжева шапка.

Отвориха капака на двигателя и баща ми започна да му обяснява нещо. Дейна излезе на терасата с неуловими стъпки и ме попита искам ли още нещо. Благодаря, казах. Трябва да беше над 40, но изглеждаше доста по-млада. Имаше тъмнозлатист тен. Хрумна ми, че може би е с някаква циганска жилка. Къде ли я беше забърсал? Мозъкът ми вече напасваше детайлите на цялата легенда. Имах обяснение за всичко. Само за нея - не!

Когато се върна, цялата му прилика с баща ми се беше изличила.

- Искаш ли да ти покажа езерото? - подхвърли.

Последвах го. Минахме зад къщата и се спуснахме по пътеката през гората. След около петнайсет минути езерото проблясна между дърветата. Брегът бе покрит със ситни камъчета. Пътеката водеше към малък кей, за който беше привързана бяла моторна лодка с висока палуба.

„Грейс“, пишеше отстрани със светлосини букви.

- Твоя ли е? - погледнах го.

- Аха - кимна с отсянка на гордост.

- Явно добри пари падат от тази бензиностанция - подхвърлих.

- Вървеше заедно с къщата. Иначе имам и други доходи. Консултирам от време на време разни компании. Бензиностанцията ми е повече като хоби. Помага ми да се интегрирам, ако разбираш...

Той се прехвърли чевръсто на палубата.

- Какво ще кажеш да направим едно кръгче?

Той освободи въжетата, свали брезентовия калъф от кормилото и запали двигателя. Лодката плавно се отле-пи от кея. Застанах до него на издигнатия мостик. Вятърът задуха право в лицата ни.

- Точно на 65 градуса западно, от другата страна на езерото се намира градчето Кобург - подхвана той. - Марината е много приятна. А в центъра има слънчев часовник. Там срещнах Дейна, преди седем години...

Върхът на лодката леко се издигна, от двете му страни започнаха да излизат бели вълнички.

- Стоеше на пристана, втренчена в посоката, откъдето идвах - продължи баща ми. - И тогава разбрах, че уединението, в което живеех от няколко години, скоро ще приключи. Тя е от жените, които не задават въпроси. Просто се качват в лодката ти. С такъв човек всеки ден животът започва отначало...

Носехме се по гладката повърхност, докато линията на брега се разтопи в синкавата мараня. Той изключи мотора, потъна в махагоновата вътрешност на лодката и се върна с две изпотени бутилки бира с черен етикет, Хорас Лот.

„Наздраве!“, шишетата изтракаха.

- Ами ти, синко, с какво се занимаваш?

Добре ли чух? Нарече ме son! Отблясъците на водата играеха по лицето му и приликата с баща ми отново започна да изплува на повърхността. Нямах кой знае с какво да се похваля, освен че бях спечелил зелена карта от лотарията, макар и заслугата да не беше изцяло моя. Нещо се отприщи в мен и заразказвах: за издателството, което беше фалирало, за жена ми, с която се бях разделил, и за кученцето, което бях изгубил. Последното като че ли щеше да ми докара най-много главоболия... Той ме слушаше мълчаливо.

- Всичко ще се оправи, повярвай ми.

Изрече го сухо, без да ме поглежда, после вдигна празното шише.

- Бива си я, нали?

- Да, добра е... - съгласих се.

- Май е време да се прибираме.

Качи се отново на руля и запали мотора.

На бензиностанцията чакаше полицейска кола. Висок, мрачен тип със значка на елека смучеше безалкохолно, облегнат на капака. Дейна беше излязла на верандата и го гледаше с безпокойство.