Алек Попов - Черната кутия

Над водата се стеле синкава пара с дъх на хлор. В единия край на залата стърчат уреди за фитнес. Външната стена е остъклена, но щорите са плътно спуснати. В една сводеста ниша блещука позлатена антична статуя на бог Хермес. От тавана се просмукват далечни звуци. Десетина мрачни фигури са насядали по шезлонгите около малкия басейн. От дъното му струи светлина.

- Господа - прокънтява гласът на Стомахов. - Събрали сме се във връзка с поредното разширяване на нашия клуб. За мен е удоволствие да ви представя Недко Банов, изтъкнат представител на нашата диаспора в САЩ и мой личен приятел. Гарантирам за неговата благонадеждност.

- Четохме, четохме... - надигат се гласове.

- Пак пробутва свои хора... - изръмжава крокодилската мутра от другата страна на басейна, пуфтейки с пурата си.

Хрумва ми, че прилича на египетския бог Тот.

- А приема ли хартата на ценностите ни? - обръща се жабешката глава отдясно.

- Приема ги! - заявява Стомахов.

- Кой е другият поръчител?

- Аз - обажда се женски глас. - Подкрепям изцяло предложението!

Взирам се учудено в гладкия корем на питона, нашарен с тигрови ивици. Гласът ми се струва някак смътно познат, но студените змийски очички остават съвършено непроницаеми.

- Чудесно! - някой плясва с лапи. - Тогава да гласуваме.

- Но преди това ще гласувате кандидатурата на господин Смочев - обажда се люспест индивид с глава на варан, приседнал върху опашката си. - Той отдавна е заявил, че желае да се присъедини. Има си ред!

- Хъм, даа... - пурата проблясва в ъгъла на зъбатата уста.

- Тука ли е Смочев?

- Пътува за насам.

- Такива като него нямат място тук! - рязко се намесва Стомахов.

- Господин Смочев е уважаван бизнесмен!

- Да, ама е от Първата вълна!

- Но иска да се присъедини към нас!

- Знаете, че не е редно. Няма да стане.

- Тогава налагам вето на разширяването - изпухтява варанът.

- Кой си ти, бе, че ще налагаш вето, нещастник!? - избухва Стомахов.

- А ти кой си!? След три месеца мандатът ти свършва!

Разправията набира скорост. Сега всички грачат един

през друг. Остава да се хванат за гушите и да изпопадат в басейна. „Хубава работа, ама българска“, мисля си. В този момент се разнася далечно, мощно бумтене. Таванът започва да вибрира от глухия тропот на стотици забързани стъпки. Някой открехва вратата и задъхано съобщава:

- Иде!

Туловищата неспокойно се размърдват. Обръщам въпросително поглед към Неси - Стомахов, но мяркам само тромавата му задница, която се тътри към вратата. След него се повличат и останалите.

Над терасата са увиснали ярки жълти светлини.

Отгоре се размотава дебело въже и тупва на дансинга. Прожекторите осветяват някакво странно същество, облечено в пурпурен лачен гащеризон, клатушкащо се във въздуха. Дъд-дъд-дъд, бучи машината. Музиката е секнала. Всички са затаили дъх. Съществото прави знак като че ли се кръсти и полита надолу. В мига, когато дебелите му подметки докосват земята, от публиката изригва мощен рев:

- О, Азис!!!

- О, Азис! - отеква планината.

Хеликоптерът се накланя на една страна и отпърпорва над града като голямо нощно насекомо. Плоската глава на жената-питон изниква до рамото ми. Гърдите й изразително повдигат люспестото трико.

- Кой е този? - обръщам се към нея.

- Не знаеш кой е Азис?!

В тона й долавям смайване, съжаление, недоумение и не на последно място - възхищение. Разцепеният й език трепти като връх на двуостро копие.

- Един е бог и Азис е неговият пророк!

Оркестърът гръмва. Ударила е чалгата.

„Не сме безгрешни, но сме истинскиии!“, извива гласище Азис.

Около него се завихря спираловидно хоро. Мутантите щракат с пръсти, пляскат с ръце, люлеят и тръскат всички налични части на телата си, собствени или изкуствени, в дива органика, сякаш в кръвта им са се смесили спомените за всички древни култове, населявали родината.

- Сега разбра ли кой е Азис? Повечето хора тук, да ги убиеш, няма да си признаят, че са луди по него, ако не носеха маски.

- А ти падаш ли си?

- В момента хич, защото завирам в този глупав костюм! Виж, аз не страдам от тъпи предразсъдъци. Ако искам да отида на концерт на Азис, няма нужда да се дегизирам.

- Коя си ти? - взирам се втренчено в черните огледални очи.

- Да се омитаме! - дръпва ме тя рязко.

Върху предното стъкло танцуваха две пчели. Слънцето проблясваше иззад листата. Бутилката стърчеше в скута ми като еректирал пенис. Беше празна. Разтърках схванатия си врат и излязох навън. Шосето беше все така пусто. Изпиках се в храстите. Нямах особен избор, освен да потърся населено място. Заключих колата и тръгнах по пътя.