Алек Попов - Черната кутия

- Ами ако не е бил той?! - прекъсвам излиянията му.

- А кой? - трепна той.

- Някой друг.

- Откъде ще се вземе?

- Ами бил е там, да речем... Не знам точно, само предполагам.

- С венчалната му халка на пръста?- той присвива скептично очи. - Нали ви я пратих. Какво ви кара да мислите, че не бил той? И защо чак сега?

- Не знам. Опитвам се да стигна до истината.

- Казах ви какво мисля по този въпрос. Застрахователен трик. Но ако смятате, че аз съм причината да не си получите обезщетението, може да ме съдите. Сега всеки се съди за всичко. Стига пари да имаш...

На дъното на чинията плуват два самотни резена.

- Вземете си - той забожда единия.

- Доматите са супер... - бодвам другия и ставам да си ходя.

- Чакайте!

Никодимов изчезва в кухничката и се връща с издута найлонова торбичка. Набутва ми я почти насила.

- Такива няма да намерите в Америка!

Слънцето е напекло колата като сауна. Потта плисва през порите на кожата ми, спускайки гъста солена пелена пред очите ми. Изчаквам я да се оттече. Подкарвам бавно през праха и дупките. Един от доматите се изсипва от торбичката и се търкулва под седалката.

Всички пътища може и да водят до Рим, но до Ню Йорк са само няколко. И аз със сигурност не бях хванал никой от тях. Тази проста истина ми просветна заедно със синкавите отблясъци на светкавиците, давещи се в настъпващия от изток мрак. Бях минал от другата страна на дъжда. Луната се мъчеше да пробие зад облаците, осветявайки ръбовете им. Насрещното движение оредяваше.

Знак за бензиностанция на миля след изход номер 45. Дадох мигач и се престроих в дясната лента. За последен път бях мярнал надписа „Ню Йорк“ преди около час. Оттогава бях минал край много табели, чиито букви светеха все по-отчетливо в сгъстяващия се здрач. Всеки път намалявах, за да ги разчета, но имената не ми говореха нищо: Tuxedo , Katonah, Mahwah, Matawan , Towaco, Oradell, Boonton... Забелязах, че когато натискам спирачката, от предната част на колата се носи глухо стържене. Може би накладките се бяха изтъркали?

Под широката козирка на бензиностанцията ESSO струеше бледо сияние. Човекът зад касата ме изгледа с лека тревога, може би защото не бях спрял до никоя от колонките. Извадих миролюбиво картата и го помолих да ми разясни къде, за бога, се намирам и как да се добера до Ню Йорк. Беше объл бял мъж с червеникави неспокойни мигли.

-Доста е старичка... - измърмори той, разгъвайки страниците, които се отделяха. - Откъде идваш, приятел?

- Филаделфия.

- Ама и ти си се забил... - мъжът се почеса с малкия пръст зад ухото. - Виж къде си!

Вдлъбнатият му розов нокът издълба резка върху картата. Walton Bare Hills. Теглих мислено черта до Ню Йорк. Бях се отклонил значително на запад, към вътрешността на Пенсилвания. Повдигнах безпомощно рамене.

- Ако успееш да уцелиш Flat Bush Turnpike, ще излезеш на път номер 679, който ще те изведе на 87... Не, не го търси тук! Откриха го преди две години. Ама то и Devil Road не е отбелязан! Тц-тц-тц... Я по-добре вземи да си купиш нова карта - той се пресегна към стендъра с джунджурии, който се издигаше от едната страна на касата.

- Благодаря - казах малко рязко, - но ще използвам тази.

Ръката му се върна обратно.

- Е, ти си знаеш. Всъщност не е чак толкова трудно. Отклонението се намира малко преди Quakerstown. Гледай да не го сбъркаш с Old Mills Turnpike, че ще отидеш в Канада! - нокътят му отново се вряза в картата, изравяйки къса отсечка. - Ето така!

- Окей - закимах.

В магазина нямаше други клиенти и той излезе да ме изпрати. Хубава кола, подхвърли. Съгласих се. Можел, все така небрежно продължи, да ми даде 10 000 долара за нея. Спрях. 10 000 за кола на повече от двайсет години? Не го казах гласно, разбира се. Но щяха да ми дойдат предобре. От друга страна, ми стана жал. Чувствах, че няма да е редно да се разделям с нея толкова бързо. Sorry, викам, не се продава, спомен от баща ми. Не мога да ви дам повече, поклати глава той. Явно реши, че ще се пазаря. Не се продава, повторих.

- Ако размислиш все пак... - той извади от джоба си блокче с жълти листчета, надраска някакъв номер и името си: Marvin.

- Окей - взех го. - Ще имам предвид офертата ти.

- Красива кола - въздъхна Марвин и се върна зад касата.

Два часа по-късно продължавах да се нося по шосето без следа от окуражаващи знаци, отмерващи скъсяващата се дистанция до Ню Йорк. Стрелката на бензина беше паднала под нулата, макар че лампичката още не светеше. Може и да беше изгоряла, кой знае... Старата балканска пословица, че с питане се отива до Цариград, очевидно не беше валидна от тази страна на океана. Мародерът Варава беше пропуснал да ме осведоми колко харчи старата дама, но нямаше начин да е под 12 на сто. А може би повече? Обзе ме яд, че не съм напълнил резервоара догоре. В края на краищата това са стотина мили, мислех си. Но вече бях изминал почти триста. Напразно се озъртах за бензиностанция. На ти сега, циция такъв!