Алек Попов - Черната кутия

- Няма проблем - махнах с ръка.

Ако трябва да съм честен, някоя и друга хилядарка щеше да бъде съвсем достатъчна, сантименталната стойност на неочакваната придобивка ми идваше малко в повече. Пресегнах се и отворих отсрещната врата:

- Една последна услуга. Ще ми покажеш ли къде е живял?

Варава хвърли поглед към осветените прозорци на къщата и се вмъкна в колата. The shadow of your smile... мажеше баритонът по радиото. Няколко капки тупнаха по предното стъкло. Подкарах бавно по пустата улица.

- Къщата беше тотално разбита... - измърмори той. -Цяло чудо е, че нямаше други жертви. Мисля, че сега там има блок с апартаменти.

Дъждът се усили. Пуснах чистачките. Гумата на едната се бе разлепила. Стрелката на бензина клонеше към нулата. Сигурно и маслото трябваше да се смени...

- Сега надясно - посочи той.

Колата се залюля тежко като кораб.

- Спомням се как деканът, професор Нойман, ме викна в кабинета си. Беше ужасно разстроен, целият трепереше. Току-що му се бяха обадили от полицията. Знаех си, че този българин ще ни докара big trubbles! Помоли ме да ида на огледа вместо него. Нямало да го понесе. Отидохме аз и професор Самогонов. Ето тук, вдясно... - посочи той.

- Май никой не е бил особено изненадан, а?

- Беше от хората, на които могат да се случат подобни неща. Не знам как да го обясня. Сякаш им е написано на челото. Катастрофичен тип.

Канех се нещо да възразя, когато изведнъж си спомних, че аз самият бях мислил за него по този начин. Всеки път, когато закъсняваше или заминаваше нанякъде... Нишката на това парещо безпокойство минаваше през всеки член на семейството и ни свързваше яко, като с обущарски конец. Бях на 14 години: късно през нощта телефонът зазвъня на пожар. Майка ми се облече и хукна нанякъде. Баща ми беше паднал в някакъв ров в Младост 3, където купонясвал с колеги. Откарали го в „Пирогов“ със счупен прешлен. Да, беше катастрофичен тип. Всички треперехме от ужас да не му се случи нещо. Улавях се да мисля, скрит под завивките: по-добре да се свърши веднъж завинаги, отколкото този кошмар. Или пък - да изкара още десет години, пък после каквото ще да става. Тогава десет години ми се виждаха цяла вечност. Но ето, че се изтъркулиха за миг. Молбите на малките момченца, скрити под юргана, винаги се ползват с предимство.

- Внимавай! - извика Варава.

Зад стъклото се мярна раздърпан брадат индивид. Набих спирачки. Той заслони очи с мърлявия си ръкав, олюля се и рухна пред предницата на колата.

- Мамка му! - изскочих навън.

Мъжът лежеше на около метър от бронята, с оцъклен поглед, забит в облаците. От джоба на палтото му стърчеше бутилка, в другата ръка стискаше прокъсан найлонов плик, от който бяха изпопадали разни боклуци. Лъхна ме остра смрад. Варава изникна до мен.

- Блъснахме ли го?

- Откъде да знам? - измърморих.

Скитникът премигна диво, изхърка няколко ръждясали звука и рече:

- Bloody bastards!

- Добре се е подредил - отбеляза Варава.

Двамата го подхванахме под мишниците и го изправихме, като се мъчехме да не вдишваме вонята му. Не беше едър, но в дрехите му сякаш бяха зашити оловни плочки. Мъжът се опря на капака на колата, отметна глава назад, поемайки си дълбоко дъх, после внезапно повърна върху излъсканата фигурка на емблемата.

- Sorry! - изломоти той.

Бях твърде радостен, че не съм го сгазил, за да обръщам внимание на подобни дреболии. Варава предположи, че скитникът най-вероятно е отивал към близкия приют. Наблъскахме го на задната седалка, заедно с партакешите му, отворихме всички прозорци и го откарахме до сградата, която се намираше на около двеста метра по-нагоре по улицата. Над входа премигваше синкаво неоново сърце. Убежище за странници на Църквата на Христовите Чираци.

- О, братко Пим, вече си мислехме, че никога няма да те видим - посрещна ни черен мъж с вид на доброволец. -Благодаря ви, че го докарахте. Другите обикновено ги заобикалят, когато не ги газят... Бог да ви благослови, добри хора!

Баща ми беше живял недалеч оттук в стара двуетажна къща с широка веранда. Варава беше идвал два или три пъти, но не можа да ми каже нищо по-конкретно, освен че апартаментът бил доста тъмен. Хазяите държали втория етаж. Били на почивка, когато се случил инцидентът. Известно време жилището пустеело със заковани прозорци и надпис „For rent ", а впоследствие - „For sale“.

Хазяите твърдели, че баща ми няколко пъти забравял крана на газовата печка отворен. Направили му забележка по този повод, тъй като миришело чак на втория етаж. Дали наистина е било така, едва ли ще разберем. Макар да не е изключено, предвид характерната му разсеяност. А като се прибави и солидното съдържание на алкохол в кръвта му, открит след аутопсията, едва ли някой си е дал труда да разследва по-обстойно техническата изправност