Алек Попов - Черната кутия

Мустакатият се приближава със смешна патешка походка, сякаш в задника му има тапа.

- Значи, връщаш се на центъра и даваш назад: една, две, три, четири... Не, три улици. Караш надясно, броиш две и пак надясно. Ще видиш една голяма къща на три етажа с червени балкони. Е, те там е!

Обзема ме неистово желание да зарежа всичко и да се върна в града. Винаги съм избягвал да ровя в мравуняка на миналото. Не мога да си обясня какво ме прихвана... Какво се надявах да науча? Наложи се да прибягна до връзки, за да открия бившия служител. Стомахов се обади на един приятел във Външно, който изрови координатите му от папките на личен състав.

Барабаня по кормилото. Противна тежест затиска стомаха ми. Точната дума е страх. Сякаш прахът на годините внезапно е бил изметен и баща ми е починал вчера. Няма начин да се скатая. Не и този път!

„Образцов дом“, лъщи табелката на входа. Бутвам зеленикавата портичка и влизам. Два реда тротоарни плочи водят през тунел от зеленина. В края му се открива добре поддържана зеленчукова градина. Над колците с домати се мярва оръфана сламена шапка. След малко от лехата излиза възрастен мъж в износен дънков гащеризон.

- Господин Никодимов?

В ръката му има пластмасова кофа, пълна с домати. Едър човек с набола сребриста четина по изпеченото лице.

- Недко Банов - представям се. - Оня ден говорихме по телефона...

- Ааа, синът на професора - подава ми ръка. - Съжалявам за баща ви. Но не знам с какво мога да ви помогна. Оттогава изтече много вода... Пък и вече не работя във Външно.

- Били сте консул във Вашингтон по онова време...

- Замествах консула, ако трябва да сме точни. Наложи му се да се върне предсрочно. Всъщност бях втори секретар по политическата част. Заповядайте. Доколкото разбрах, живеете в Америка?

Той взима един домат и го тиква под носа ми.

- Такива домати няма да намериш никъде в Америка. Цели три години прекарах там и всичко имаше вкус на пластмаса... Сигурно затова са толкова тъпи! Нямам предвид вас, естествено. Който веднъж е отгледан с истински вкус, не може да бъде излъган! Кръстосват бивол и патладжан и му лепват етикет „домат“. Какъв домат е това, бе? Сегичка се връщам...

Никодимов изсулва галошите си и изчезва зад мушамените ресни, които се полюшват над вратата на приземната кухничка. От ъгъла на къщата се подава охранен бял котарак, помръдва с уши и се скрива. Бившият дипломат се връща с дълбока чиния с нарязани наедро домати, поръсени със сол и олио. В другата ръка е защипал изпотено шише ракия и две малки чашки.

- С кола съм! - противя се.

- Едно пръстче, в памет на баща ви - настоява той. -Нямах честта да го познавам, но разбрах, че е бил голяма работа. Можеше да бъде много полезен на отечеството ни днес...

Пропускам последното покрай ушите си. Наближава пет следобед. Тази част на деня, известна като tea time в по-голямата част от света, тук се нарича просто „ракиено време“. На практика обаче „ракиеното време“ може да настъпи винаги щом ти се допие ракия... Отливам малко на земята, отпивам и замезвам с голям, топъл резен.

- Наздраве! Да ви е сладко - изпуфтява той.

„Нищо няма да ми каже!“, хрумва ми внезапно. Защо изобщо бих целия този път дотук? Да седя в някакъв селски двор и да бода топли домати?

- Вие сте последният човек, който го е видял.

- Е, да, в известен смисъл...

- Организирали сте репатрирането на останките, нали?

- Точно така. Какво искате да знаете?

- Защо избързахте с кремацията?

- Избързал ли? Накъде биете? - пасторалната идилия се пропуква. - Когато пристигнах на местопроизшествието, трупът вече беше идентифициран. Съдебномедицинската експертиза също беше готова. Нямаше причина да не подпиша смъртния акт, нито да задържам процедурата...

- Но застрахователната компания е настоявала и за ДНК експертиза!

- Не ви ли платиха?

- Нищо. Според тях състоянието на останките не позволявало да бъдат идентифицирани.

- Разбирам... Винаги гледат да те прецакат. Мръсници! Обзалагам се, че нарочно са изчакали да бъде кремиран.

- Вие сте го видели. Можеше ли да бъде разпознат?

- Не го познавах - той отново изпразни чашата си. -Сега, като говорим, сякаш отново го виждам... Доста беше пострадал. Да не дава господ!

Никодимов обгърна с поглед цялата си малка вселена и въздъхна:

- Обиколил съм половината свят, но всъщност никога не съм обичал да пътувам. Ако не бяха пустите му долари... Имам колеги, починаха зад граница - от нерви и притеснения. Да не ги върнат предсрочно!