Алек Попов - Черната кутия

Имах чувството, че надничам през някакъв прозорец. Хрумна ми, че го виждам за пръв път след онова последно заминаване. Сякаш плътна завеса се беше спуснала зад гърба му още в мига, когато мина през КПП-то на летище София. Оттогава никой от нас не го беше виждал на живо, нито разполагахме със снимки от този период на живота му. Стори ми се много яко, дето ги беше нарекъл „тъпаци“. Дали не беше треснал нещо за отскок?

- Разбирате ли от математика?

- Не, изобщо - поклатих глава.

- Жалко - въздъхна Варава. - Онова неравенство и досега никой не е успял да го реши. Мисля, че дори баща ви не знаеше отговора. Понякога, като ми остане време, сядам тук и се опитвам да го разчопля. Не мога да кажа, че съм стигнал донякъде... Ако имаше учредена награда за решаването му, може би щеше да догони славата на Теоремата на Ферма.

- Имате ли още негови снимки?

- Не, но мога да ви дам тази, ако държите...

Наистина ли вярваше, че толкова лесно ще се отърве?

Беше време да сменя плочата.

- Оценявам жеста ти, Варава, но както сигурно се досещаш, между теб и моето семейство има неуредени сметки...

- Знам, знам... - той наведе глава. - Трябваше да продам колата на баща ви и да ви изпратя парите.

- Което не направи!! Какво си мислеше? Че никой няма да се вдигне чак от България заради някаква си бричка? Колко взе за нея? Хилядарка? Че то само билетът до Ню Йорк струва толкова...

- Не съм я продавал. Точно тогава нямах кола, а бях затънал в дългове към университета. Карах я... После срокът на пълномощното, което ми дадохте, изтече и вече не можех да я продам. Пък и бях свикнал с нея. Мислех да ви изпратя някаква сума и да уредя въпроса. Но повече никой не ми се обади и...

- Реши, че сме забравили, а?

- Да — кимна унило той. - Ще ви я върна. Още е в движение. Поддържана е. Дори мисля, че сега струва повече...

- Моля? - не можах да повярвам.

- Държа я в гаража - оживи се той. - Елате!

По ирония на съдбата първата среща на баща ми с американската автомобилна индустрия се случила в Куба. Бяха го командировали на Острова на свободата по линия на университетския обмен в началото на 80-те. Един от кубинските му колеги имал стар форд сиера, с който извършвал таксиметрови услуги през уикендите, и от време на време му давал да го покара. Оттогава баща ми се беше влюбил в грамадните американски коли. После, когато замина за Щатите, още с първата си заплата беше купил един шевролет. Имахме го на снимка: златистокафяво, очукано корито с остри ръбове. Така и не успял да го продаде и го подарил на някакъв студент, преди да се върне в България. След това се обзаведе с оня разлят като недопечен кейк крайслер, с който обикаляхме Юга. Още си спомнях миризмата на зелените му кожени седалки... Баща ми не караше бързо, макар че беше нервак и дуеше безжалостно кекавата ни софийска шкода. Харесваше му да се носи плавно, сякаш се спуска с делтапланер от заскрежените висини на ума си, да усеща тежестта на колата, инерцията, мазното превключване на невидимите скорости. Последната му придобивка бе форд тъндърбърд, 69-а. Беше го взел само за четири хиляди, но се хвалеше, че върви като звяр.

Варава светна лампата. Колата изпълваше целия гараж.

- Красива е, нали?

„Внушителна“, би била най-точната дума за този мастодонт от ерата на големите мечти и евтиния петрол. Беше бяла, с оттенък на слонова кост и черен покрив от импрегнирана кожа в модния по онова време стил ландау. Емблемата върху вирнатия преден капак бойно лъщеше. Надникнах през прашното стъкло: седалките бяха петролнозеленикави като на предишната ни кола.

- Ще ви дам документите - засуети се индиецът. - Но застраховката е изтекла. Не я карам вече от две години. Твърде голяма е за днешния тесен свят...

Наложи се да избутам седалката назад. Моторът запали от раз.

- Какво ви казвах! - светна лицето му.

Той натисна някакво копче и вратата на гаража бавно запълзя нагоре. Радиото се включи заедно с двигателя и купето се изпълни с плътни звуци. Явно беше настроено на местната джаз станция. По гръбнака ми премина вълна от студени иглички. Здрачът навън се беше сгъстил. Светлите ивици между облаците бяха изчезнали. Варава изтича да премести новия си червен додж, паркиран върху алеята пред гаража. Светнах фаровете и дадох предпазливо назад. „Колата на татко“, не ми излизаше от ума.

- Ще ви помоля само за разписка - рече индиецът.

- Какво?

- Че сте получили колата на баща си и всичко останало - нервно добави той. - Не искам някой да си мисли, че съм мародер.