Алек Попов - Черната кутия

- Доктор Варава е болен - осведоми ме Мелва Блейн. -Много съжалява, че не може да присъства.

Самата церемония по награждаването продължи сравнително кратко и с нея на практика конференцията беше закрита. Мухомори Тахашава държеше пред гърдите си почетния знак, докато фотографът на университетския вестник документираше събитието. Във фоайето беше организиран прощален бюфет. Умирах да ударя някоя студена бира след снощния запой, но имаше само топла минерална вода и сокове. The triple sygma! Сандвичи със салам и салата. Баща ми определено беше сбъркал университета. А може би обратното?

- Клоун! - избоботи Дона Джеймисън иззад пълната си чиния; погледът й дълбаеше в японеца като свредел. -Открих цели три грешки в прословутия му метод за интерполиране на сплайн функции. Да не говорим за неточностите, които допуска, при средноквадратичните приближения с алгебрични полиноми! Ефектно, но плитко...

- Не ѝ обръщайте внимание, яд я е... - дръпна ме настрани Мелва Блейн. - Искам да ви благодаря още веднъж от името на департамента, че се отзовахте на поканата ни. Нали ще помислите за предложението на професор Драй?

Не зацепих веднага, после се сетих за ремонта на аудиторията, усмихнах се и кимнах.

- Да ви закарам ли до автогарата?

- Благодаря - казах, - искам да поразгледам града. Ще си взема такси.

- Непременно да видите... - последва името на местна забележителност, която веднага ми излетя от ума.

Изчаках я да се отдалечи и направих крачка към Дона Джеймисън.

- Disgusting! [10] Отвратително! Б. а. - отсече тя, усетила присъствието ми.

Таксито ме стоварва пред входа на Централните гробища. Купувам наръч спаружени хризантеми от циганките край оградата и потъвам сред обраслите в буйна зеленина алеи. "Да приседна на бащин си гроб", върти се в главата ми, изпаднало кой знае от коя читанка. Вървя като сомнамбул с цветята в ръка и половинка „Столичная“, увита в плик, под мишница. По традиция.над мъртвите се възлива червено вино, но татко си падаше повече по твърдия алкохол. Няма причина да не се съобразя с предпочитанията му. Минава четири следобед. Задушно е, дъх на тление се просмуква през пръстта, листата и треволяците. Почти не се мяркат хора. Сред гъстите сенки различавам силуети на бездомни псета, налягали върху надгробните плочи като сфинксове.

Колкото по-навътре навлизам, толкова по-неуверен се чувствам. Идвал съм на гроба на татко два или три пъти, но оттогава са минали доста години. Трудно ми е да приема, че съм забравил къде е. Упорито продължавам да кръстосвам по алеите. Всички изглеждат еднакви. Мъча се да си спомня номера на парцела, но си давам сметка, че никога не съм го знаел. Помня само че се падаше някъде отдясно на централната алея. Недалеч имаше чешма, от която съм наливал вода. Но сега почти на всеки ъгъл се мъдрят чешмички в памет на по-заможните мъртъвци. Нова мода...

Разминавам се с неугледен свещеник, заровил пръсти във фъндъците на брадата си, който си мърмори нещо под носа. В другата ръка държи пазарска торба, натъпкана с храна от помените, които е отслужил през деня. Ако можех да му дам някакви координати, сигурно би ме упътил. Хрумва ми да се върна до управлението и да направя справка в канцеларията.

Но някак си ме е срам.

Двайсетина метра по-нагоре, от пътеката между гробовете изниква пълна жена на средна възраст и ми подава пластмасова чинийка с варено жито, парче баница и бонбон. За бог да прости. Няма как да откажа, макар че леко ме е гнус. Този навик, да се яде над гробовете, не ми се струва твърде хигиеничен. Все пак изгребвам житото, хапвам баничката, а бонбона изхвърлям заедно с тарелката в купчината боклуци, струпани на края на алеята. Вреден е за зъбите. На ъгъла е бодната крива табела с номера на парцела: 67. Следват няколко луксозни, ала безвкусни паметника от черен гранит, нанизани един след друг като кортеж за ада. Единият е на банкера, когото застреляха през зимата. Новината плисна чак до Щатите, даже вися около половин час в yahoo. Имената на другите не ми говорят абсолютно нищо. Средна възраст 40.

Свръщам по съседната алея. Сред бръшляна и лианите изплуват очертанията на импозантна стара гробница, оградена с ръждясала верига. Струва ми се смътно позната, като че ли и друг път съм минавал край нея. В подножието на напукания обелиск се излежава черно рунтаво псе. Щом ме забелязва, животното се надига с глухо ръмжане и излиза на пътеката. Забавям ход, после спирам. Кучето е огромно, с гъсто, сплъстено руно и вирната опашка. Очите му са кръвясали.