Алек Попов - Черната кутия

Трийсетина леко учудени погледи се скупчиха върху мен. Драй сигурно си мислеше, че този знак на внимание ще ме трогне или поне ще ме зарадва, но всъщност ми стана крайно неудобно. Ухилих се тъповато и на свой ред кимнах. Струваше ми се нелепо да казвам наздраве, още повече с бира. Юревич ме изгледа с известно съжаление. Дона Джеймисън презрително изпръхтя:

- Лицемер!

- Кой е носител на наградата? - хрумна ми изведнъж.

- Не съм аз - тя поклати мрачно глава.

- Нито пък аз! - засмя се Юревич. - Май някакъв японец, който се очаква да пристигне утре...

Някои от по-възрастните математици, които бяха познавали лично татко, се отбиваха край мен, за да ми стиснат ръката. Един дори се кълнеше, че ме е носил като малък - някой си Сабадош, чието странно име се беше запечатало в паметта ми, макар да нямах и най-бегъл спомен как изглежда. Беше остарял, предполагам, а може би и оглупял, с бухнала бяла коса и зачервени скули. Явно му се говореше. Пишел история на математиката, където споменавал и баща ми. А какво правила майка ми? Да съм я поздравял...

- У вае ставаха great parties! - заключи той с въздишка, стрелвайки многозначително масата.

Юлия и Юревич бяха заврени в същото общежитие като мен. Мелва ни откара до входа и ни пожела лека нощ. Беше десет без нещо. Още не ми се спеше. Юревич сподели срамежливо, че имал в стаята си известно количество водка. Не се двоумихме особено. Дръпнахме от машината във фоайето няколко кендита и чипс за мезе. Водката се оказа почти литър - „Московския особая“. Наложи се да отскочим до стаите си, за да си вземем чаши, тъй като в неговата имаше само една. Седнахме на кревата, той наля по три пръста.

Казахме си на здоровье и се качихме на Транссибирския експрес.

С Юревич имахме някои общи неща. Руският, например. Макар че отдавна бях отвикнал да го говоря, разбирах всичко. Баща му също беше учен, професор по физика, но поради спецификата на работата му - неизвестен. Подразбираше се, че е работил за военните. Живеели в едно от ония съветски градчета, които не са отбелязани на никоя карта, освен на спътниковите, в близост до Новосибирск. Общо взето, не било зле. Не се чувствали като затворници. По-скоро - като избраници. Веднъж на няколко месеца баща му пътувал до Дубна, центърът на съветската ядрена наука. Прескачал и до Москва, откъдето му носел пластмасови войници. Почти не се налагало да използват пари. Властите били раздали на учените малки парцели земя, които обработвали през уикендите. Сеели предимно ряпа, цвекло, зеле, но ставали и краставички. От време на време той и сестра му - да, имал сестра - ходили да помагат. Случвало се и да пренощуват там. За учените, затворени по цели дни в лабораториите си, кабинетите и библиотеките, това били здравословни упражнения. Успокояващо било да ги наблюдаваш как окопават лехите. Точно до тяхното било мястото на академик Довлатов, който си имал дори барачка. Отсреща превивал гръб професор Морозов, малко по-нататък - научните сътрудници Випяев и Сукин. Вечерта се събирали край огъня. Печали гъбки и картофи, имало и водка, естествено. Жената на Сукин пеела много хубаво.

„Дружно жили...“, въздъхна Юревич.

Попитах го, още ли живее в секретното градче? Не, върнали се в Москва след събитията през 1991-ва. Баща му вече бил пенсионер. Щял да си умре от глад, ако не капело от време на време нещо от американското правителство, чийто най-голям кошмар, както е добре известно, бил учените от бившия СССР да не се разпълзят по света и да продадат ядрените тайни на rogue states. Естествено, до-колкото познавал баща си, той никога не би извършил подобно деяние, за никакви пари. Всъщност повечето съветски учени били хора с висок морал, но, за съжаление, в техен интерес било светът да си мисли обратното. Периодично осъществявали срещи с представители на съмнителни държави, особено когато знаели, че ги държат под око. Налагало се да играят тази недостойна игра, иначе западняците започвали да се ослушват. Залагали името си, за да не излагат на риск съдбата на света. На фона на щедрите оферти, които идвали от съответните бандитски режими, било във висша степен очевидно, че се задоволяват с трохи. Малцина обаче оценявали стоицизма им.

„Это так унизительно!“, простена той.

Да, ама като прецакат живота на планетата, отбелязах в последните изтичащи проблясъци на трезвеност, за чий хуй са им тези мангизи? Не знаех как да го формулирам на руски, английският не познава такива цветисти обрати, затова вложих целия патос на фразата в интонацията си и той, струва ми се, безпогрешно разбра. Ох, вика, не е работата в мангизите, а в уважението, Андрей! Не съм Андрей, викам, а Ангел. Господи помилуй, той се прекръсти, опря глава на гърдите ми и захърка.