Алек Попов - Черната кутия

Неслучайно управлението на капиталите е поверено именно на такива хора: практични и порядъчни. Едно, за да не ги разпилеят и второ, за да не ги откраднат. На super-rich не можело да се разчита. Когато човек се е докоснал до върха, разбрал е същността на парите, за него става почти все едно дали ги харчи, или печели. Той се превръща във врата, през която те преминават и в двете посоки. Самото движение го опиянява, а не посоката.

Курц изповядва езотеричния възглед, че парите имат краен предел, т.е. в света се върти определено количество пари, независимо от вида на валутата и носителите й, което не може да бъде надхвърлено. Всеки опит да се произведат повече неизменно се укротявал от невидимата ръка на инфлацията. Всеки опит да се редуцират само доказвал неуловимия им характер: парите нито горели, нито се изпарявали, само преминавали от едно състояние в друго, от един джоб в друг, без да се губи и стотинка, така както в природата нищо никога не изчезва. Дори по време на Голямата депресия, когато толкова капитали пропаднали уж безвъзвратно, потънали сякаш вдън земя, парите на практика само сменили собствениците си - след дълги митарства по света и купища трансформации отново избликнали от най-неочаквани места като артезиански кладенци. Ето защо не може да се каже кое е първичното: печалбата или загубата. Двете вървят ръка за ръка. Стопанските организации от сорта на БОРГРУ може би изглеждат безнадеждно неефективни от гледна точка на ортодоксалната икономика на натрупването. Изхождайки обаче от икономиката на харченето, БОРГРУ вероятно е точно толкова ефективен, колкото и Стийл Уъркс. Достатъчно е да се проследи какво се случва с парите, потъващи в него, къде излизат и кой печели от всичко това. След което да се направи по-разумно разпределение в полза на обществения интерес...

Той млъква, сякаш думите му внезапно са свършили. Мислите му обаче продължават да текат в неизвестна посока като подземна река. Опитвам се да отгатна откъде ще изскочат. Спирам очи върху висящия от тавана детайл. Не мога да преценя формата му, но си давам сметка, че се намираме точно под него и ако се откъсне, ще ни направи на пихтия. В залата отеква метален звън, като че ли някакво желязно влечуго, скрито между машините, е помръднало с опашка.

- Искаш ли да те поразведа наоколо? - предлага неочаквано той.

В мига, когато напускаме халето, осъзнавам колко студено е било вътре. Слънцето ме заслепява. Електрокарът жужи и подрусва. Курц върти кормилото с видимо удоволствие, маневрирайки ловко в индустриалния лабиринт. Имам чувството, че върху главата ми е закрепена огромна делва с мисли, която трябва да внимавам да не съборя. Глупаво усещане! Това не са мои мисли. Разклащам глава, но делвата продължава да си стои.

От време на време срещаме работници:

- О, мараба, Курце!

- Мараба! - вдига ръка партньорът. - Знаете ли, че тук казват „здрасти“, както в арабските страни?

- Казват също „ашколсун“, „кеф“ и „айде“...

- Откъде знаете?

Разкривам българските си корени.

- Виж ти! Сигурно затова са те изпратили?

- Най-вероятно. Но можеше да бъде и всеки друг. Тук съм точно толкова чужденец, колкото и вие.

Насреща се задава висок небръснат тип с осанка на муджахидин, метнал тлъст наниз гугутки през рамо.

- Ма-а-ааба! - зейва устата му, пълна с криви, редки зъби.

Курц рязко намалява:

- Ma-aba, Stoicho!

Мъжът сваля наниза и му го тика в ръцете. Партньорът енергично се съпротивлява, но накрая все пак вади смачкана банкнота от десет лева, дава му я и мята птиците отзад.

- Тенк-тенк! - щастливо се блещи Стойчо.

- Постиндустриален ловец! - въздъхва Курц и натиска педала. - Ходи по покривите и трепе гълъби с прашка. Тук се въдят много от тези птици. Пече ги на шиш. Веднъж ме покани да ги опитам. Беше запалил огън на покрива. Стават доста вкусни между другото. Започна да ми носи редовно. Давам ги на жените в общежитието да ги готвят. Искаш ли да останеш на вечеря?

Мъча се да си представя този импровизиран пикник. Курц, който прави по два-три милиона на година, и Стойчо с прокъсания гащеризон, който не е получавал мизерната си заплата от половин година. Клечат край огъня под звездите и ръфат печени кълки. Мисля си за границата на социалната травестия.

По-скоро за липсата на граници...

- Връщам се в София - отклонявам офертата. - Може да дойдете с мен.

- Не, не днес! - той поклаща упорито глава.

- Ще ви чакам. Ако не се върнете в Ню Йорк обаче, има опасност да ви изключат от кръга на партньорите.