Алек Попов - Черната кутия

- Он е във валцовъчния цех... - обажда се възрастен мъж с очила.

- Вие няма ли да дойдете!? - възкликвам учудено.

- Защо? - устната й потрепва. - Нямам повече работа с него. Успех!

Халето напомня хангар за космически совалки. Мигам безпомощно в хладния сумрак, докато превключа от ярката дневна светлина. Мяркат се гигантски съоръжения: валяци, цилиндри, бутала, застинали в измамен покой. От тавана виси мрачна кука. На нея се поклаща загадъчен детайл с размерите на лека кола. Светлината струи от ред изпочупени мътни прозорчета някъде под тавана. По средата на залата е спрял малък червен електрокар. На волана стърчи странен силует, омотан в одеяло. Лицето му е обърнато към потоците светлина, които се кръстосват в здрача.

- Мистър Курц! - гласът ми отеква сърдито.

Дългата, ниско остригана глава бавно се извръща към мен. Светлите му вежди почти се сливат с жълтеникавата кожа. Очите му студено проблясват от дъното на дълбоките кухини.

- Аз съм ваш колега - произнасям отчетливо на английски. - Казвам се Нед Банов и работя в нюйоркския клон на фирмата...

- Защо ви изпращат? - думите свистят между тънките му устни.

- За да установя връзка с вас.

- Аз не се крия! - сопва се той.

Отварям чантата си и без излишни обяснения му подавам плика.

- Натоварен съм да ви предам това писмо.

Той го оглежда недоверчиво от двете страни, сякаш не може да повярва, че отново е попаднал в обсега на мрежите за комуникация. Хванат натясно! Разкъсва единия край, вади листа и се зачита. По устните му играе презрителна усмивка, която се разтегля в гримаса в мига, когато погледът му достига долния ъгъл на страницата.

- Нещастници!!

В краката ми се търкулва топка смачкана хартия. Няколко подплашени гугутки се разхвърчават под тавана.

- Да давам отчет за дейността си! Аз! На тази въшка Мей, който от десет години не знам да е правил друго, освен да председателства заседанията на онази шайка идиоти. Той трябва да се отчита пред мен! Кой му изкарва шибаната заплата, а? Аз и такива като мен! Знаеш ли колко часа имам само за последните десет години? 30 000!! Средно по 800 долара... А като прибавиш и часовете на екипа ми! Сметни сам.

- Впечатляващ резултат.

- Това е моят отчет! Ти колко часа направи миналата година?

- Не помня - признавам чистосърдечно.

- Правилно, не си струва... - махва с ръка той. - Всички тези часове, колкото и скъпо да си ги продал, са отишли на вятъра. Не можеш да ги купиш обратно. Нито един от тях! Това е есенцията на пазарната икономика. Времето е пари. Обаче парите не са време. Алхимията се случва само в едната посока. Когато го разбереш обаче, не ти е останало много време. Остава ти утехата, че можеш да си купиш ферари. И най-вече, че другите не могат... Но истината е, че сте еднакво прецакани. Всеки, който продава времето си, е пролетарий. Включително аз.

- Вие? Пролетарий?!

- Ти също. Няма нищо срамно в това.

- С таз и разлика, че можем да си тръгнем, когато поискаме, а истинските пролетарии няма къде да отидат. Помните ли девиза?

- Идвам отдалеч и съм за малко...

- Ние сме номади, мистър Курц. Не сме никакви пролетарии.

- Хъм... Откога работиш за компанията?

- Десет години.

- Мечтаеш ли си за ферари?

- Не ми е в топ тен.

- А за нещо от сорта на Ан Никол Смит?

- Още по-малко!

- Как би описал житейската си концепция?

- Моля!?

- Какво би правил, да речем, след още десет години?

Не виждам какво му влиза в работата. В същото време обаче съм завладян от неизпитвано досега чувство на близост. Часовете, за които говореше, сякаш бяха извадени от него като тухлички, а на тяхно място нямаше нищо. Само празни коридори и зали. Беше като стара изоставена мина. Започвам да се досещам какво го е привлякло в това безутешно място.

- Смятам да изляза в безсрочна отпуска - заявявам. -Аз не ламтя за много, мистър Курц. Нито страдам от перверзни фантазии. Стига ми да имам къщичка и вода наблизо. Жена, която обичам, и лодка. И свободно време...

- И какво ще го правиш това време?

- Ще си чеша петите - отвръщам троснато. - Знам ли!

Ще рисувам пейзажи. Или ще отглеждам марули. А може би и двете.

- Това в кой филм го видя?

- В моя собствен.

- Малка независима продукция, така ли?

- Смейте се, ще си говорим пак след десет години.

- След десет години, моето момче, ако светът не се е разпаднал, ти ще бъдеш пълноправен партньор. Аз съм прекарал в тази фирма три пъти по десет години и можеш да ми вярваш. Няма партньор, който да е излязъл в безсрочен отпуск, освен по болест или поради смърт. Не ти ги пожелавам. Но ти си прав в едно. Ние не сме пролетарии. И номади не сме. Ние сме крепостни! Не в буквален смисъл, разбира се, но метафорично. Което е дори още по-страшно. Защото издава екзистенциална предопределеност. Закрепостени сме не към дадено работно място, а към онова, което най-общо наричат лайфстайл. Към заплатата, която го осигурява, откъдето и да идва. Колкото и офиса да смениш, винаги ще правиш едно и също. Искаш къща на вода. Предполагам, с всички удобства. И жена, която да обичаш. Но помисли си, каква жена би харесал?... Че и лодка на това отгоре! И ми твърдиш, че не ламтиш за много! Ей, слез на земята! Виж как живеят хората тук! Какво друго имат, освен време? Не, времето не е пари. Времето е живот. Защото след това... - замълчава, зарейва поглед по тавана и го спира върху куката. - Няма никакво време!