Алек Попов - Черната кутия

- Не съм съършил.

- Е, па да си свършил! Малко ли ме клати?

Не изглежда кой знае колко професионално удовлетворена, може би очаква да платя за още един час. Не си струва. Не ми е ден за свършване. Облича се. Чук, чук, чук... Токчетата се отдалечават в мраморното фоайе. Лежа в сумрака, наблюдавайки заспиващия си пенис. Кондомът е изчезнал. Може би се е изхлузил по време на акта? Да не съм пипнал нещо?...

- Това е дело на догстерите! - скръцна със зъби Сретен.

- Имаш предвид Мерл?

Той кимна.

- Типично в техен стил. Канят те да се присъединиш към синдиката, ако откажеш, ти крадат кучето и те изваждат от играта. После го връщат на стопаните срещу прилично възнаграждение. Вързани са с агенциите.

- Но това си е жив рекет! Полицията знае ли?

- Трудно е да се докаже. А и на никой не му се занимава. Твърде маргинална сфера...

Седим във Вурста, немската бирария на ъгъла на 63-та и Шесто Авеню, където се събират предимно емигранти от Източна Европа. Отсреща има заведение с тъмни стъкла, пред което се вее флагът на дъгата. Сретен се свира в някаква дупка в Трайбека заедно с гаджето си, която е фармацевт по професия, но в момента чисти офиси. Той е бил учител по география. И двамата са босненски сърби, прокудени при разместването на етническите пластове на Балканите след войните през 90-те. Тук са от четири години.

Нямах представа как точно може да ми помогне, но не се сещах на кого другиго да се обадя. В края на краищата нали той ме беше посветил в занаята! Разходките със Зукеро бяха станали част от всекидневието ми и сега, когато го нямаше, в живота ми изведнъж зейна празнота.

- А ти не се ли боиш от догстерите?

- Човече! - плясна с ръка Сретен. - Нали затова направихме профсъюза! Всички се записват при нас. Те са само седем души. Имам предвид ядрото. Хипопотамът Мерл, дето се изживява като Хофа, е тарторът. Сянката краде кучета. Четиримата биячи, Паветата и Красавицата. Класна пичка! Но да не й попаднеш... Задачата й е да отвлича вниманието на баламурниците, докато Сянката се промъква да им свие кучето. Не си ли я срещал? Висока такава, с крака до сливиците. Носи се като героиня от комиксите и води една пембяна хрътка...

- Фиона! Фиона Игълтън! Познавам я!

- Фиона Игълтън, как ли пък не! Истинското й име е Даян Прингъл, което много по-точно разкрива истинската й същност.

- Мамка му! А пък аз си мислех, че може да има нещо между нас...

- Тя е тотална кукувица, човече! По-добре си удари една чекия, да ти е мирна главата.

- Гадина! И сега какво? Мога ли да стана член на вашия профсъюз?

- Е, то вече след дъжд качулка... - стрелна ме той с укор. - Нали и без това не смяташе да оставаш в този бизнес?

- Но това е неправда! - извиках с най-драматичния си глас. - Прецакаха ме! Утре ще прецакат някой друг. Мислите ли, че ще спрат да го правят? Рано или късно ще трябва да се намесите. Иначе как ще се легитимирате в публичното пространство?

- Хъм, хитър си ти, българино. Но не мога да ти обещая нищо. След два дена има събрание на ръководството. Ще изложа твоя случай. Ако вземем някакво решение, ще те уведомим.

Той хвърли няколко долара на масата въпреки протестите ми и стана.

- Разчитам на другарската ви солидарност - подадох му ръка.

- Ха-ха, шегаджия!

Дланите му бяха загрубели от кучешките каишки като шкурка.

„Даян Прингъл значи!“, мислех си, докато крачех възбудено към къщи. „Ще ми паднеш, мръсницо!“

Пред входа на къщата ме чакаше сержант Зоненфелд с пластмасова чаша Старбрук кафе, от която стърчеше сламка. Беше сместил огромния си форд с инициалите на New York Animal Protection Dpt. между една червена корвета с ретро линия и сребрист компактен мерцедес. Струваше ми се, че е нагърчил цялата колона от паркирани автомобили.

- Здравей, Енгъс. Ще ми отделиш ли няколко минути? Възникнаха допълнителни въпроси.

- Окей - извадих ключовете си. - Ще се качите ли?

- Съжалявам, че загуби работата си - рече той, като се озърташе любопитно. - Това е важен източник на доходи за теб, нали?

- Всъщност единственият до този момент. Заповядайте!

Той се изправи по средата на стаята и впи устни в сламката. Чашата загъргори, беше стигнал дъното.

- Още кафе? - предложих.

- Я не ме баламосвай! На глупав ли ти изглеждам? Живееш на такова баровско място, в апартамент поне за половин милион, и ми твърдиш, че се издържаш, като разхождаш кучета? Не ти липсва наглост!

- Тук съм на гости. Апартаментът е на брат ми.

- А той къде е?

- В България.