Алек Попов - Черната кутия

Дан-дан-дан-дан-дан-дан!

Поклащах се спънато заедно с останалите. Жените протягаха гладките си черни ръце към небето. Пръстите им изстискваха облаците като пране. Една гореща капка ме цапна по носа. Ако това беше молитва за дъжд, целта щеше да бъде постигната много скоро. Сред навалицата се мярна руса жена с малка квадратна шапчица, килната настрани. На фона на сгъстяващата се сивота червеният й прилепнал костюм изпъкваше още по-ярко. В краката й се мотаеше гладка лилава хрътка.

- Ей, Фиона! - запробивах си път към нея.

Цялата ми гордост изведнъж се изпари.

- Здрасти!

Тя се усмихна разсеяно, сякаш се мъчеше да си припомни кой съм.

- Къде изчезна?...

- Никъде, както виждаш. Тук съм си.

Имаше нещо вдървено в стойката й, като че ли беше глътнала бастун.

От облаците изтече синкавожълта вена от светлина и се заби в ръбатия профил на града. Посипаха се плътни тежки капки като топчета живак. Народът бързо взе да се разотива, но аз не помръдвах, сякаш жилото на светкавицата ме беше пернало по темето. Африканците продължаваха да думкат, макар вече не тъй съсредоточено и страстно; бяха събудили своя бог, накарали го бяха да изпълзи от джунглата си и сега се радваха на вниманието му.

Тя вдигна плоската си чантичка над главата и забърза по алеята, клатушкайки се на високите си токчета. Вървях с нея чак до Пето Авеню. Не ми хрумваше нищо. Фиона вдигна ръка и спря първото минаващо такси. Гушна лилавата си хрътка под мишница и се вмъкна вътре, без да ми каже нищо. Водата шуртеше във врата ми през листата на дърветата. Контурите на таксито се размазаха и сляха с жълтия поток, който се оттичаше плавно към Мидтаун.

Внезапно осъзнах, че каишката е станала твърде лека. Обърнах се, краят й се влачеше по земята...

- 3-з-з-зукеро! - изпищях.

Върнах се светкавично, като надзъртах дори под пейките. От псето нямаше следа. 3-з-з-зукеро!!! Валеше проливно. Африканците загръщаха тамтамите си в найлони и ги пренасяха на завет под бетонната козирка на лятната сцена.

- Да сте виждали един пинчер? Малко кученце. Черно, с тънки крачка - размахвах празната каишка пред смаяните им погледи. - Да сте виждали кученце?

- Nop! - клатеха дългите си като дини глави. - Nop-nop-nop...

Едър мъж с яркочервена фланелка уринираше зад едно дърво.

Позвъних веднага на Козловски, както беше записано в инструкцията, за да я информирам за инцидента. Очаквах да ми се развика, но тя ми нареди с леден глас да се явя незабавно в офиса. Та ето ме значи вир-вода, каишката жалко виси от джоба ми, слизам по стълбите, плясвам си челото в горния трегер и докато разтривам удареното, дочувам ехидния глас на шефката:

- Тц-тц, много си разсеян, Енгъс. Не четеш ли надписа? Пази си главата!

- Доста е тъмничко тук... - промърморих.

В този момент ме обля бледа неонова светлина и видях, че освен Грейс, в мазето, наречено офис, има още някой. Едър черен човек в черна полицейска униформа. Седеше в ъгъла, кръстосал големите си черни крака.

- Това е сержант Зоненфелд от отдела за закрила на животните - Грейс кимна към мъжа. - Ще те помолим да ни разкажеш подробно какво точно се е случило.

Зоненфелд, що за смахнато име?!

- Слушам ви, сър - той извади тефтера си, подпря го на коляното си и се приготви да записва.

Хората по филмите винаги звънят на адвокатите си, когато им се налага да разговарят с полицията. Но така или иначе нямах адвокат, нито можех да му платя, не бях прегазил никого пиян и доколкото знаех, в Ню Йорк смъртното наказание беше отменено. Разправих им горе-долу какво се е случило: за концерта, навалицата, дъжда, Фиона... Козловски мрачно потракваше с лакираните си широки нокти по масата. Зоненфелд прилежно си водеше бележки, без да ме прекъсва.

- И като се обърнах, Зукеро беше изчезнал! Върнах се да го търся, но от него нямаше и следа... - заключих тъжно.

- Заплеснал си се по някаква фуста, така ли? - просъска Грейс.

- Не съм!

- Момент, сър - намеси се Зоненфелд. - Казвате, че сте се обърнали и сте се върнали да го търсите? Къде точно стана това?

- На изхода при Пето Авеню - отвърнах, без да се замисля.

Той си отбеляза нещо.

- Че ти така можеше да стигнеш до другия край на града, преди да забележиш, че кучето липсва! - не се стърпя Козловски. - Защо си се заврял в тълпата? Или си мислеше, че се разхождаш за собствено удоволствие?

- Можеше да се случи навсякъде! - показах им края на каишката. - Вижте как е срязана. Откраднали са го!

- Автоматична каишка, Adjustable Freedom J23M - констатира Зоненфелд. - Нали не сте я прибирали?