Алек Попов - Черната кутия

- Добре дошли!

- Всички ли минавате оттук?

Мъча се да изтупам белите следи от стената по ръкава си.

- О, не, нее! Това е краткият път. Само за вас и госпожа Прашкова. И Курц, но той вече не идва. Другите служители минават през каналите. Какво да се прави? Временна мярка, надявам се...

Озърта се неспокойно и снишава глас:

- Никой не бива да научи за този вход, нали? Това е фирмена тайна!

Пред стъклените врати се издига барикада от сандъци, каси, кантонерки. Отстрани е изтеглено огромно дълго бюро, зад което, на абсурдно голяма дистанция един от друг, дремят двама полицаи. През прозорците се мяркат гърбовете на протестиращите. На отсрещната стена има релеф, изобразяващ триумфа на техническата революция.

- Да ви поразведа наоколо, а? Госпожа Прашкова още не е дошла...

Долавям странен трепет всеки път, щом произнася това име. Като че ли топла вълна облизва гласните му струни, кара ги да пеят и танцуват. Госпожа Прашкова... „Яде пилетата с перата, да знаеш!“, спомням си думите на Айвън. Няма начин да не си нащрек с жена, която се казва Прашкова. А за капак се явява и синдик на БОРГРУ.

Въпреки уверенията на Динамо Киев (вече не мога да си представя да го наричам другояче!), че административният щат е „оптимизиран“, забелязвам, че в повечето стаи се трудят хора. Впрочем, на този етап е трудно да се прецени дали се трудят, или не. Виждам само, че седят пред новичките си плоски екрани и нещо се блещят. Огромни лели с подути прасци, съсухрени жълтеникави мъже и тук-там по някоя плоска секретарка - последните оцелели от потъналия лайнер на плановата държавна икономика. Представям си как всяка сутрин пълзят под града, за да се доберат до този спасителен сал, и почти физически ме лъхва вонята на канал. Има някакво гротескно несъответствие между тези вехти хорица с бавни, непохватни движения и свръхмодерната среда, в която оперират. Чисто новата офис техника още пази фабричния си дъх, а по прясно залепения мокет още личат следите от стъпките. Някъде дори найлоните от облегалките на креслата не са свалени. Всичко това е приготвено за някой друг и те го знаят. Този нов свят очаква своя нов стопанин.

Усещам страха им. Отново съм лошият чужденец. Човекът с преносимия компютър и странен словоред. Фактът, че поназнайвам езика им, само ги изнервя допълнително. Не могат толкова лесно да се майтапят зад гърба ми. Трябва да внимават да не изпуснат мислите си на глас. Някои от тях със сигурност ще се опитат да ми станат приятели. Да ме съблазнят и оплетат в паяжина от лични взаимоотношения. Да ме вербуват за малката си кауза. Други ще се опитват да ме изпързалят при всеки удобен случай. Да ме провалят, да ме прогонят, с надеждата, че накрая всички ще вдигнат ръце от тях и ще ги оставят на мира... крррр, кррррр, кррррр - серия от звуци, напомнящи зов на влюбена хлебарка. Динамо Киев вади от джоба си голяма слушалка с дебела гумена антена като ухо на праисторически робот.

- Да, да, разбира се, веднага... Госпожа Прашкова е тук.

Въвеждат ме в огромен, полупразен кабинет. По средата стърчи дребна фигурка, събирайки цялото пространство в една точка. Гърдеста, с червеникава коса и метално-сиви очи.

- Е, как се чувства един успял българин у дома? - повдига вежди тя.

Трябва да е към 40. Носи кафяв костюм на райета и матови топчести обеци. От джобчето на ревера й се подава яркочервена кърпичка като прясно изтръгнат език.

- Като плъх - изтърсвам.

- Моля?! - премигва тя, докато загрее, че имам предвид тунела.

В бретона й е кацнала малка паяжина. Тя прихваща погледа ми, улавя я с два пръста и я пуска на пода.

- Съжалявам за посрещането - усмихва се тя, докато сивото валмо се носи във въздуха, подето от струята на климатика. - Но ситуацията е доста напрегната. Както може би знаете, БОРГРУ е затънал до гуша. Натрупал е дългове за около 150 милиона. Към банките, към енергото, към когото се сетите, включително към онези нещастници долу...

- Стийл Уъркс са сериозен инвеститор.

- Началото беше обещаващо.

Тънка бръчка разсича челото й.

- Трябва да се срещна с мистър Курц.

- Ах, Курц - въздъхва тя; мислите й сякаш потичат в съвсем различна посока. Връща ги с усилие в старото им русло: - Боя се, че ще трябва да се разходите до заводите ни в Радомир. Той е там.

- Кога се връща?

- Не се връща. Живее си там. В работническото общежитие. Откачено, нали? - долавям известно злорадство. -Там няма никакви удобства, но на него изобщо не му пука. Дори, смея да твърдя, му харесва.