Алек Попов - Черната кутия

- Явно се е задълбочил в проучванията на място.

- Или поне така твърди... Познавате ли го?

- Доста бегло. Но съм чел книгата му - изтъкнах с известна гордост. - Той е специалист по нововъзникващи пазари. Най-добрият!

Точно под нас е лагерът на протестиращите. Щурат се между палатките като замаяни фредфлинтстоуновци, които внезапно са разбрали, че каменната ера е приключила, динозаврите са откарани в музеите, а стабилните доскоро кремъчни чекове вече не се приемат никъде. Слънцето се е впило в небето като кърлеж, изсмуквайки цветовете му. Но зад дебелото стъкло е прохладно.

- Да, интересен мъж - кимва с досада тя. - Явно способен. Говорили сме си... Аз също го ценя. Но се боя, че е превъртял.

- Какво?!

- Докладваха ми, че консултира стачния комитет. В резултат на което исканията им еволюираха в твърде странна посока. Ако зависеше от мен, бих му била шута, независимо от респекта към особата му. Но някои фактори - пръстът й се стрелва нагоре по-скоро презрително, отколкото иронично - не искат да се стига до скандал.

Разбирате ли? Моят съвет е: отведете го, колкото се може по-скоро оттук!

„Беда, беда!!!“, мигат сигналните лампички в мозъка ми. Чувствам се като глупак, от когото са крили всичко до последния момент. Прашкова ме изучава със садистично любопитство.

- Как да стигна дотам? - цялата ми невъзмутимост се е изпарила.

- Аз ще ви закарам. Вдругиден имам среща със стачния комитет. Харесва ли ви апартаментът?

- Моля? - не включвам веднага.

- Добре ли сте настанен?

- Няма проблем - трепвам.

- Ако помощникът ви прави въртели, само ми кажете.

- Нямам нужда от него.

- Полага ви се - свива рамене тя.

Тоя тип, Мерл, май не се отказва лесно. Нямам представа как е разузнал маршрута ми. Нелепата му фигура с пъплещите пекинези изниква, уж случайно, на местата, откъдето минавам. Поздравява ме като стар познат или просто ми маха отдалеч, но аз се разсейвам. Правя се, че не го познавам. Ама че лепка! Днес обаче не се мярка никакъв, което ме кара да мисля, че може би се е убедил в балканското ми твърдоглавие и отсъствие на класова солидарност. Не ми пука особено, защото наистина не смятам да оставам в този бизнес завинаги, колкото и здравословно да изглежда отстрани. Междувременно Тод изяжда една зелена гъсеница, изпъплила на алеята. Според инструкциите не бива да го допускам. Късно... Стопанинът му ме посрещна твърде разтревожен.

- Боя се, че стомахът му не е съвсем наред.

- Виж ти... - почесах се по тила.

Той открехна вратата. По средата на стаята имаше сламен панер. Муцуната на Тод се подаваше изпод едно карирано одеяло.

- Здрасти, Тод! - подвикнах жизнерадостно. - Зукеро, кажи hi!

Пинчерът злорадо изцвили. Вкусна ли беше гъсеницата, тъпако? Тод не реагира. От нагънатите му синкави бърни се процеждаха сребристи лиги.

- Горкият!

- Дриска и драйфа едновременно. От обяд!

- Сутринта си беше окей.

- Но сега определено не е - долових подозрителни нотки. - Да не е ял нещо навън?

- Не бих му разрешил.

- А може би е пил от някоя мръсна локва?

- Ъ-ъ - завъртях глава. - Ние от WDS спазваме стандартите за безопасност.

Възрастният джентълмен въздъхна и погледна часовника си. Очите му увиснаха надолу като на ония тъжни псета с многото гънки.

- Разходката май се отлага. Извиках лекар. Съжалявам за разкарването...

Навън беше задушно, сякаш между дърветата бяха опънати лепкави паяжини. Тътенът на гръмотевиците отвъд Хъдзън се смесваше с думкането на тъпани, което идваше от долния край на парка. Въпреки обещанието за дъжд движението не секваше. Крачкомерите продължаваха да трупат мили. Ято велосипедисти с жълто-черни фланелки прелетяха край мен, жужейки като оси. Спуснах се по плетеницата от алеи до фонтана Бетезда. Думкането се усилваше. Под бароковите сводове на пасажа под 72-ра космат мъж с копринено шалче жонглираше тромаво с четири лимона. Не му пуснах нищо.

Купонът беше на централната алея, така нареченият Мол. Навалицата се беше намотала около група африканци в пъстри национални одежди, които блъскаха там-тамите си с длани. Дан-дан-дан-дан-дан-дан! Докато се усетя, прилепнах към множеството като метална стружка върху електромагнит. Няколко черни жени с пищни тюрбани, чиито цветове грееха още по-ярко в оловната здрачина, се тресяха в центъра на кръга. От време на време се присламчваше по някой бледолик и започваше да се кълчи смешно. Ритъмът обаче беше коварен и бързо го изхвърляше като механичен бик в тексаски бар, пуснат на бързи обороти.