Алек Попов - Черната кутия

- Аха - кимнах.

- Ако не се докаже, и то недвусмислено, че работникът е бил пиян, по принцип винаги успяваме да защитим интересите му. Предлагам ви да се присъедините. Вноската е нищожна, някакви си десетина долара на седмица. Но зад вас стои организираната сила на догстерите.

Eгa ти наглецът, да му снасям по четирийсет долара всеки месец! И за какво? Изкушавах се да му поискам легитимацията. После си рекох: и с нея, и без нея, няма да му мине номерът.

- Благодаря за поканата, сър, но не смятам да се задържам дълго в този бизнес. За мен това е временна работа. Докато си намеря нещо истинско.

- Мнозина казват така - въздъхна дангалакът. - Помислете си все пак.

Подаде ми визитната си картичка. Мушнах я нехайно в джоба си. Мерл се отдалечи бавно, заобиколен от пекинезите си като рояк пилци. Небето се наливаше с розов здрач. Високите сгради опасваха парка като готически цокъл. Насреща ми се зададе огромен черен човек, който пееше религиозни химни.

Алелуя!

Имах цяла тенджера спагети в хладилника от вчера и половин бутилка леко (по-точно евтино) италианско вино. Намуах се хубаво и стоварих чиниите в мивката. Събираха се от няколко дни. Брат ми нямаше миялна машина. Той самият не готвеше и не искаше да се задръства с излишни уреди. Помислих си, че не бива повече да отлагам. Запретнах ръкави и ги измих.

Почувствах се неочаквано добре.

Нещо шавна между кабелите под бюрото. Наведох се. Различих малка сива топчица с остра муцунка. Мишка!? Не исках да я плаша.

- Ей, мишко! - прошепнах полугласно. - Защо си дошла?

Стори ми се, че долових слаба музика от долния етаж.

- Изглеждаш ми самотна, мишко - продължих. - Къде е семейството ти?

Сивата топчица се подаде иззад разклонителя и се изправи на задните си лапи. Лъскавите й очички ме пронизаха като сачми. Долових цвърчене.

- Не разбирам нищо... - поклатих глава, - Гладна ли си?

Надигнах се полека, отидох до хладилника и се върнах с парченце сирене. Пропълзях на четири крака сред плетеницата от кабели под бюрото.

- Мишко, тук ли си? Виж какво ти нося!

Но нея я нямаше. Сигурно се беше изплашила. А може и никога да не беше я имало... Все пак оставих сиренцето.

Трийсетина мрачни сънени индивиди ме фиксират със зачервените си очи. Мъжете са насядали по стъпалата. Над тях се извисява шестетажна сграда, увенчана с разкрачени букви - БОРГРУ. Фасадата е ремонтирана, облечена със синкави светлоотразяващи стъкла и окичена с климатици като коледна елха. Върху зелените площи отстрани са опънати десетина палатки с избледнели от слънцето цветове. Мотаят се жени. Сгъваеми столчета и маси, примуси, импровизирана чешма от бидон. В земята са побити транспаранти с надписи:

Спрете грабежа! Искаме си парите! Чиновниците - вън!

На едно дръвче се вее огромен картон, където е изложена цялата история на конфликта. Под него седи ветеран с каска и събира подписи. Но тетрадката е почти празна. Управлението се намира встрани от оживените потоци. В тази издигаща се към жегата утрин аз съм единствената човешка капчица. Чист като сълза, спретнат с небесносиня риза Polo, светли панталони Hugo Boss, лъснати чепици на Marc Jacobs, с неизменния лаптоп. Уговорката е някой да ме чака на входа, но едва ли са имали предвид точно тези хора. Зачитам се в трогателните буквички, изписани със синя водна боя върху картона. Думата „справедливост“ се среща почти на всеки ред. Дузина погледи ме дебнат дали ще се разпиша в тетрадката. Защо не? Отнякъде обаче изниква Динамо и ме хваща за ръката.

- Господин Банов, чакаме ви!

Повежда ме към една от съседните сгради.

- Има друг вход. Още не са го надушили. Заповядайте, оттук...

Смъкваме се по една тясна стълба в подземния паркинг. Дино услужливо посяга към чантата ми, но отклонявам порива му. Провираме се между колите до дъното на гаража. Металната врата почти се слива с бетонната стена. Дино блъска с юмрук. Отваря ни гигантски бодигард с отровнозелена униформа и отпуснато жълто лице.

- Това е господин Банов - Дино понечва да се пъхне в тунела, но огромното туловище го запушва. Налага се онзи да излезе, за да влезем ние.

- Пазете главата си! - Дино вдига пръст към тръбите, които вървят но тавана и се губят в края на коридора.

Въздухът е сух и вони на мишки. На голямо разстояние една от друга мъждят прашни крушки. Дино крачи пред мен с глава, забита между раменете. Трудно го следвам. Излизаме в нещо като мазе или по-точно склад, задръстен с големи зелени сандъци. В дъното на тесния проход просветва тясното прозорче на асансьор. Взимаме го за два етажа. С обигран жест на пиколо Дино отваря вратата и ме въвежда в мраморното фоайе.