Алек Попов - Черната кутия

Заприличва ми на Бергер с идиотските му теории.

- Сигурен ли си, че няма друго следващо ниво? - подхвърлям скептично.

Крива усмивка пропуква безупречната му фасада:

- Не си загубил чувството си за хумор...

Носят ни хапването, но и двамата не сме особено гладни. Сякаш по инерция Стомахов се впуска да ми докладва успехите на правителството: ръстът на чуждестранните инвестиции, повишаването на кредитния рейтинг, намаляването на безработицата и така нататък. Усещам, че търси подсъзнателно одобрението ми, което всъщност е малко смешно, тъй като нищо не зависи от мен. Дори не ходя да гласувам.

- Няма да повярваш колко се е променило всичко!

- Е, радвам се... - кимам.

- Но най-вече хората! Вече имаме истинско business community. Трябва да те интегрираме някак си. Ти си ценен кадър.

Самолетът описва широк полукръг над жълтеникавото Софийско поле и започва да се снишава. Избуялите снопчета трева по края на пистата махат като сламени ръчички: добре дошъл, добре дошъл у дома!

Стомахов се умълчава, сякаш мисълта за някакво непосилно бреме внезапно го е застигнала. После той поема към VIP-a, докато аз се подреждам на опашката пред КПП-то. Над будките виси флагът на ЕС, макар още да не сме членове. Избутвам стрелките на часовника с още два часа напред. Докато чакам с паспорта в ръка, си мисля дали някой друг няма да ме познае. Вижте го, идва да се налапа! Полицайката зад гишето ме поглежда в очите, равнодушно удря печат и ми връща паспорта.

Багажът ми пъпли по лентата на конвейера, свалям го и се отправям към изхода. Минавам край привидно безучастните митничари, накацали от двете страни на зелената пътека като грабливи птици. Автоматичните врати се отдръпват и се изправям срещу тълпата посрещани. Протягат ръчища като пипала. Инстинктивно се отдръпвам, но някой ме подпира с количката си и ме изтласква напред към лакомата паст на безформеното чудовище.

- Бат Вескооо! - отеква тънък писък.

Вниманието на тълпата се отклонява за миг. Промушвам се бързо през тесния проход, напомнящ хранопровод. През прозорците виждам Стомахов да излиза през VIP-a, следван от два идентични правоъгълника с тъмни костюми. Единият мъкне чантата му, другият - куфара. Пред терминала е паркиран черен джип мерцедес. Момчетата услужливо отварят вратата. Стомахов потъва в сумрачното купе. Шофьорът изважда от жабката синя полицейска лампа и я лепва на покрива.

Обзема ме лека паника, защото изведнъж установявам, че не знам къде да отида. Може би имам резервация за хотел, но са забравили да ми съобщят. Нито пък аз съм се сетил да попитам. Странно... Опитвам се да си спомня как е ставало досега. Идва ми да потъна в земята от срам. Не мога да се прибера вкъщи, защото брат ми е дал апартамента под наем. В този момент зървам табелата: Mr. Ned Banoff. Държи я висок мъж с хлътнали гърди и нездрав цвят, облечен в сив омачкан костюм. Много пъти съм виждал името си по този начин, но никога не и тук. Спасен съм!

- Здравейте! - приближавам се.

- Мистър Банов? - стрелва ме недоверчиво той.

Не знам какво точно си е представял: може би, че съм по-възрастен или по-иначе облечен. След известно колебание сваля табелата и ми подава ръка.

- Изпратиха ме да ви посрещна. Дино, приятно ми е.

- Димо?...

- Не, Дино - уточнява някак свенливо. - От Динамо. Аз ще бъда вашият помощник. Да вървим. Момчета, багажа! - обръща се той към двамата чепати къдрави ергени зад гърба си.

- Ама вие цяла делегация сте спретнали! - шегувам се.

- Това са моите помощници - отбелязва Дино с нотка на гордост.

Куфарът обаче е само един и двамата почти се спречкват кой да го носи. Налага се шефът да разпредели ролите. Колата чака пред терминала: червеникав лексус с бежови кожени седалки. Доста необикновено решение за ведомствен транспорт. Дино сяда отпред, а помощниците му се настаняват от двете ми страни. Лъхат на чесън. Минава ми през ума, че могат да ме отвлекат и никой никога нищо да не разбере за мен. Но нямам особен избор.

Шосето минава под огромен билборд с надпис: Юролайн. Времето е облачно. Витоша плува в оловна мараня. Пресичаме панелното гето Дружба 1. Блоковете изглеждат все така неугледни и мрачни, като изключим ярките реклами за местен алкохол върху калканите. Мисля си, кой идиот ще вземе да кръсти сина си Динамо? На кое по-точно: Динамо Киев, Динамо Москва или някое друго Динамо? Аз съм чужденец тук, хрумва ми неочаквано.

Днес е знаменателен ден в кариерата ми на кучешки разводач. Поверяват ми второ куче: Тод, френски булдог. Изглежда са преценили, че заслужавам доверие. Нищо обаче не може да изличи обидата от класовата сегрегация, на която бях подложен. А бях само на крачка от успеха...