Алек Попов - Черната кутия

Барманката обираше полепналите по плота банкноти. Върху белия й разлят кръст се виеше зеленикава татуировка.

- Hi, Енгъс! - усетих докосване по рамото.

В пожълтялото огледало зад бара се мярна черна шапка за голф, без инициали. Отначало не можах да я позная. Козирката скриваше очите й. Изглеждаше доста по-дребна. Носеше права черна рокля и джапанки.

- Ама ти всеки път си различна!

- Имаш ли проблем с това?

Преместихме се на една съседна маса. Тя си поръча Мартини.

- О, йе! Джими Паркър! Бен Мартин, Чък Вертиго, Сам Родригес и аз... Карлос Джезуалдо! The Ghosts! - долетя от сцената. - А сега, дами и господа, ще ви изпълним най-новата композиция на Бен Мартин. Корените на съмнението.

Досега бяха бичили все шлагери за радост на широките народни маси, но това беше нещо различно. Усетих го в мига, когато студеният пясъчен звън на чинелите пролази под кожата ми. После се включи и пианото...

- Бен Мартин, йее!

Някой изръкопляска.

- Бива си го, нали! - прошепна Фиона.

Набиваше клавишите с резки отсечени движения. Тряб-

ва да беше към шейсетте, с гъста бяла коса, щръкнала като четка. Носеше правоъгълни очила с червеникави стъкла, Фиона потропваше в такт с музиката.

- Познаваш ли го?

- Той е най-добрият! Свири с тях от няколко години.

- Често ли идваш тук?

- От време на време... - неопределено рече тя.

Не беше лесна музика. Не можеше просто да наджапаш в нея, да се пльоснеш по гръб с чаша в ръка и да се оставиш да те носи. Имаше подмолни течения. Беше дълбока и мътна като тропическа река, повлякла безкрайна върволица от истории. Напразно се мъчех да ги разплета. Понякога си казвах: аха, това ми звучи познато, напомня ми за онова пътуване до Чарлстън през 86-а, с голямата таткова кола със зелените кожени седалки. Но в следващия миг се намесваше нещо съвършено екзотично, далечно и чуждо...

Парчето свърши внезапно като конец, изтеглен през иглено ухо.

- Бен Мартин, йеее! - провикна се Карлос.

Групата се изниза от сцената и се свря на служебната

маса в ъгъла.

- Разкажи ми за семейството си, Енгъс!

- Баща ми беше математик - казах и млъкнах неловко.

- Починал ли е?

- Нещо такова...

- Моля?! Не знаеш ли?

- Виж сега, това е дълга история...

- Разкажи ми я, разкажи ми я! - настоя тя.

- Амии... - подхванах неуверено. - Това се случи в Америка.

Не знам дали беше редно да говоря за това. Какво щеше да разбере? А може би просто исках да се направя на интересен? Тя слушаше с отворена уста. Музиката беше доста силна и главите ни все по-плътно се доближаваха.

Косата й гъделичкаше носа ми, а бледата мида на ухото й ме изкушаваше да пъхна езика си вътре. Като й казах как сме получили праха на татко по пощата, Фиона обърна рязко глава и се втренчи в мен.

- Сериозно, по пощата?!

- Ами да... - кимнах.

Настроението ми изведнъж се скапа.

- Горкичкият - хладните й пръсти пролазиха по врата ми. - Сигурно си мислиш, че още е жив... Ходил ли си на психоаналитик?

Гръбнакът ми настръхна.

- Не - отсякох.

Щеше ми се да сменя темата. Попитах я с какво се занимават техните.

- Някой друг път - намръщи се леко тя.

В този момент групата отново излезе на сцената. Пихме още по едно, после по още едно... Английският ми взе постепенно да ерозира: думите гаснеха в съзнанието ми, а на тяхно място заблещукваха българските им съответствия. Винаги става така, като пийна, но на нея, изглежда, не й правеше впечатление. Течеше интензивна обмяна на флуиди. Изкушавах се да я целуна, но реших да не избързвам. Щеше ми се първо да я замъкна до вкъщи...

Платих небрежно с картата на Нед, макар че Фиона настояваше да си поделим сметката. Дано не го е изтълкувала като груба проява на сексизъм. Мислех да хванем някое такси, но се оказа, че тя е с кола и предложи да ме закара, което разтълкувах като своеобразна самопокана. Караше яркочервен миникупър, доста нов модел. Хрумна ми, че сигурно е заможна. Избръмчахме по Бродуей. Минаваше дванайсет и по улиците се движеха главно таксита.

- Добро място... - отбеляза тя, спирайки пред входа.

И сега вече беше моментът: ще дойдеш ли, викам, да пийнем по нещо?

- Само кафе... - запревзема се, както си е редно.

Край, забих я, рекох си, докато тя паркираше малко по-нагоре.

Светнах лампата и се насочих към бокса, Фиона остана да стърчи по средата на стаята, като се озърташе любопитно. Заредих кафемашината и си сипах един пръст уиски. Предложих и на нея, но тя отказа.

- Приятно жилище - отбеляза.

- Така е. Разполагай се... - подканих я.