Алек Попов - Черната кутия

Сиреч чупката! Но беше казано със стил. Вестниците също хленчеха, че икономиката буксува. Черната корпоративна хроника носеше привкус на déjà vu: източване на компании, крадливи мениджъри, ужилени спестители, финансови пирамиди, подправени счетоводни книги, несъбираеми кредити - не трябваше да бъдеш анализатор на Уолт Стрийт, за да се сетиш.

Бяха пипнали нашата болест!

Духът на клептоманията беше излетял от гробницата на комунизма като проклятието на Тутанкамон. Почне ли се веднъж, знаех си, няма спиране: ще отмъкнеш дори кламерите от собствения си офис! Eгa ти късметът, проклинах се, от една криза избягаш, налетиш на друга. Обаче хората продължаваха да прииждат насам. Може би още имаше надежда? Това не беше Съветският съюз все пак. Имаше институции на трайността и власт на закона. Основите изглеждаха здрави. Като нищо щяха да изкарат още петдесетина години, ако ония горе не клатеха лодката. Междувременно надявах се да открия някоя закътана ниша, където да опъна палатката на персоналното си щастие.

Полагаше ми се, майка му стара - по конституция!

Следобед цъфнах отново у Йенсови, но дебелата слугиня важно ми съобщи, че Зукеро не бил available [7] На разположение. Б. а. . Като че ли щях да играя карти с него или на електронни игри... Госпожата заминала на градинско парти и го взела със себе си. Трябваше да ми го кажат още сутринта. Дали ще ми платят разкарването? От вътрешността се появи висок побелял мъж, загърнат в копринен халат на черни и червени шарки.

- Роузи!

Тя се намръщи и се отмести. Погледът му се задържа върху мен.

- Вие сте the young guy , който разхожда Зукеро, нали?

Кимнах.

- Аз съм Йенс... Мога ли да ви предложа едно питие?

Стори ми доста неочаквано. Слугинята зашляпа по коридора, мърморейки си ядно под носа. Той ме поведе към кабинета си. Щорите бях спуснати, цареше полумрак. Масивните библиотечни шкафове стигаха до тавана. Миришеше на стари пари.

- Уиски?

Нямах нищо против, макар да беше още рано.

Той ми наля около пръст мазна ръждива течност от кристалната гарафа върху масичката. Сипа и на себе си и се настани в коженото кресло срещу мен. Приличаше на някакъв изветрял Хю Хефнър, който цял живот беше чукал снимки вместо истински тела. Зеленикавата гъба на абажура пръскаше ниска светлина. В единия край на бюрото имаше мраморен бюст с месингова плочка на постамента: MARCUS AURELIUS.

Тогава забелязах, че халатът на Йенс е разтворен. Беше чисто гол, без да броим черните три четвърти чорапи, пристегнати в коленете. Членът му лежеше на една страна като полужива змия, изпълзяла от снопчето сивкави косми под корема му. Плоските му, смъкнати гърди се повдигаха и спускаха със сухо свистене.

- Cheers! - той отпи от чашата си.

Теглих една по-яка глътка, но не казах нищо. Изучавах замисления лик на Марк Аврелий, като хвърлях от време на време по едно око и на копелето - да не вземе да предприеме някакви по-радикални действия. Той не помръдваше. Като гущер под електрическа крушка. Лицето му бе бледо, отпуснато. Очите - угаснали. Колкото и да се противях, нещо в Йенс ми напомни за съня с татко. Завърналият се мъртвец, люлеещ се на границата между два свята като пламъче на свещ. Печалната му демонстрация само усилваше този ефект. Допих уискито, чийто вкус си оставаше превъзходен въпреки всичко и станах.

- Благодаря за питието.

Йенс набързо събра халата си, върза го и се повлече след мен.

- Съжалявам за разкарването. Ако приемете тази малка компенсация, ще ме направите много щастлив...

Той пъхна крадешком в ръката ми сгъната банкнота. Роузи не се мяркаше никаква. Беше наклонил глава, сякаш очакваше да го ударя или да прочете нещо обидно в погледа ми. Но аз не го презирах, нито бях особено ядосан, а по-скоро - натъжен. Едва когато вратата хлопна зад гърба ми, се сетих да отворя банкнотата. Нямах представа много ли е, малко ли е за този случай. Бяха най-бързите петдесет долара в живота ми.

Розовото хапче лежи на масата, загърнато в парче вестник, до чашката с ракия и чинията с нагарчащи краставици. Музиката блъска в тъпанчетата ми. От време на време мяркам вратовръзката на Бергер сред телата на дансинга като палава златна рибка. Почти му завиждам... Какво ми пречи да се включа и аз? Може би цялата тази скъпа храна, която съм погълнал. Тежи в стомаха ми като паве. Но той също е ял, и то не по-малко! Не знам. Чувствам се дървен. Не съм танцувал, откакто Беатрикс замина за Южна Америка.