Алек Попов - Черната кутия

- Мистър Курц няма да подведе клиентите ни! - изправя се Лейланд.

- Поддържате ли връзка изобщо?

- По интернет...

- По интернет?!

- Изключил си е телефона.

- Не, това изобщо не ми харесва! И какво пише?

Бланко и Лейланд се споглеждат.

- Сложил е бот, който ни информира, че съобщението е получено, но в момента не е в състояние да отговори лично...

- И това според вас е комуникация?! Вижте, трябва да го върнем колкото се може по-скоро тук! - погледът на Мей се стоварва върху мен като досадна подробност от пейзажа. - Ти ще го доведеш! Жив или мъртъв, разбра ли?

- Да, сър - кимвам.

Брат ми отново е на път. Изстрелват го не къде да е, а в България! Че това е супер, човече, откога не си бил в родната кочина? Ще хапнеш кебапчета, нали все хленчиш, че тук не могат да ги докарат... Не че е лъжа.

Обаче нещо се е спекъл, не знам защо. Може би се притеснява как ще се оправя тук сам? Да не извърша нещо диво, с непредвидими последствия. Ийзи, man! Ще оцелея някак, не се бой. След известно колебание той ми остави една от кредитните си карти. Предупреди ме да я използвам разумно. Точната дума е: само в краен случай.

- Виж - поде неочаквано той, - ако нещо стане с мен, искам да дойдеш дори на края на света и да се погрижиш за останките ми. Лично!

- Какво?! - изгледах го стреснато.

Беше сериозен и мрачен. Багажът му стърчеше насред стаята. Таксито му трябваше да дойде всеки момент.

- Сетих се за татко. И за кутията, която дойде по пощата.

- Откъде ти хрумна?

- Все още ли вярваш, че може да е жив?

- Всъщност... - признах след кратко колебание - отдавна не съм мислил за това.

- Но ти стои някъде там, нали?

- Е, да - съгласих се, - стои.

- Сънуваш ли го?

- От време на време...

- Така ли? Никога не си ми казвал! Как го сънуваш?

- Болен.

- Болен? - изкриви лице той.

- Да, винаги е много болен... - потвърдих.

Не ми се говори за това. Тези сънища ме разстройват, после цял ден не съм на себе си. Връхлитат ме през няколко месеца като извадени от някаква матрица в мозъка ми. Всеки път баща ми се завръща отнякъде...

Той ме слушаше с очакване.

- Като че ли е излязъл от кома - продължих неохотно. - Лицето му е с цвят на тесто. Отслабнал е, движи се спънато, сякаш в ставите му е налято олово или има метални скоби. Почти не говори, само пуфти. Отказал е пиенето макар и с цената на огромни усилия. Трябва да го пазим като очите си. Защото всеки момент може да се гътне отново...

- Доста гадничко!

- А ти сънуваш ли го?

- Никога - поклати глава той. - Досега...

Може би искаше да добави още нещо, но замълча. Погледнах часовника си. Беше време за сутрешния крос със Зукеро. Таксито се бавеше. Съжалявах, че няма да мога да го изпратя, но, от друга страна, изпитах облекчение.

- Трябва да вървя да разхождам кучето...

- Няма проблем, тръгвай - някак отнесено рече той.

- Ей, нямаш ли чувството, че разменяме местата си? -обърнах се, преди да изляза. - Аз оставам тук, ти отиваш там. Странно е някак...

- Нищо странно няма! Проект като проект...

Когато се върнах, брат ми беше заминал.

Хрумна ми, че извън протекционистката му сянка може би щях да се справям по-успешно. Току-виж някакви неподозирани сили се надигнали в мен. Както пее Били Оушън: when the going gets tough, the tough get going [6] When the going gets tough, the tough get going - „Когато ситуацията стане критична, силните духом продължават и никога не се отказват.“ Пословицата се приписва на Джоузеф П. Кенеди (1888—1969), бащата на президента Кенеди. Става особено популярна с едноименната песен на Били Оушън (1968). „Random House Dictionary of Popular Proverbs and Sayings“ by Gregory Y. Titelman (Random House, New York, 1996). .

Вестниците лежаха нахвърляни на пода в малкото преддверие, сякаш по този начин раздавачът изразяваше презрението си към живеещите тук. Когато бях в настроение, ги подреждах върху отдавна зазиданата камина, прибирах за компенсация някой Уолт Стрийт Джърнал или Ню Йорк Таймс с намерението да го върна, след като го изчета, но по-често забравях. Явно никой не обръщаше внимание. В кутията, освен извлечения от банката на брат ми, намерих и два плика, адресирани лично до мен. Бяха започнали да пристигат първите отговори на запитванията за работа, които упорито разпращах още от България. Главно откази, но това не променяше факта, че все пак водя кореспонденция, общувам, поддържам социалните си инстинкти.

Драги мистър Банов, благодарим ви за интереса към обявената позиция, но в момента не можем да си позволим да наемем човек с вашата квалификация. Или обратното: Поради сложната икономическа обстановка не можем да инвестираме в обучение на хора, които няма да успеем да задържим, ако ситуацията продължи да се влошава...